Божият гняв

Отиде до Лондонския мост покрай едноетажните жилища на много от енориашите си, устоя на изкушението да прегази голямата свиня на Урсула, която се клатушкаше по улицата с развети уши, вероятно към лехата на Ателстан. Монахът спря до малка пивница, където Сесили седеше с прилично прибрани крака, потънала в разговор с копача Пайк. Ателстан му даде ключа за църквата.

— Сесили — умолително каза той, — черквата има нужда от хубаво почистване и съм ти платил за него.

Очите на момичето се насълзиха.

— Извинявай, отче, аз…

— Сесили беше заета — прекъсна я Пайк. — С Алберто.

— С кого?

— Моряк от генуезки кораб на котва в Даугейт — усмивката на Пайк се разшири. — Сега той си замина, Сесили е пак при нас и църквата ще бъде чиста.

Ателстан се усмихна.

— Харесваше ли ти, Сесили?

— Да, отче. Обеща да се върне до два месеца.

Ателстан кимна и смушка Филомел. Да, помисли си той, бедната Сесили. Кранстън би казал: „Алберто ще се върне, когато свинята на Урсула полети.“ Той потупа Филомел по врата.

— Ние сме бедните, Филомел — пошепна той, — помни това. И ако желанията бяха коне, просяците щяха да яздят.

— Сам ли си говориш, отче?

Ателстан вдигна поглед. Беше минал покрай манастира „Сейнт Мери Овъри“ и се намираше на широката улица, която водеше към моста. Хора се блъскаха и бутаха около него и той не можеше да види човека, който го беше заговорил.

— Отче, аз съм.

Ателстан погледна надолу и видя Бърдън, пазачът на кулата при моста, почти скрит под муцуната на Филомел.

— Не, мастър Бърдън, моля се — излъга той.

Джуджето се промъкна към него.

— Къде е сър Джон? Не ми казвай, сигурно се налива в някоя кръчма. Ами моите глави?

— Какво за тях? — попита Ателстан. — Нови ли са изчезнали?

— Не! — Джуджето се изпъчи. — Но трябва да ми върнат изчезналите.

— Ще предам на сър Джон.

— Добре! И му кажи да намине скоро. Между другото, жена ми пак очаква дете.

Ателстан му махна и смушка Филомел. Не искаше Бърдън да види изненаданата му усмивка, защото за него беше една от големите Божии мистерии как такъв малък човечец можеше да е горд баща на достатъчно деца за цял църковен хор.

Лондонският мост беше препълнен с каруци и товарни коне, и Ателстан трябваше да изчака търпеливо, напомняйки си да не поглежда през пролуките към буйната река отдолу. Най-после премина, пое по Бридж Стрийт, Ломбард Стрийт и се озова в оживения Чийпсайд.

Сър Джон, изпълнен с енергия, беше получил съобщението от Крим и седеше в „Светият Агнец“, дъвчейки гозба от змиорки с прясно изпечен хляб. Изглеждаше свеж и отпочинал, и едва не смачка Ателстан в прегръдката си.

— Веднъж го казах — изръмжа коронерът — и пак ще го повторя! За послушник не си много лош — той се отдръпна на една ръка разстояние от Ателстан. — Пийни кларет.

— Не, сър Джон.

— Откри ли убиеца? — прошепна Кранстън.

— Изпрати ли съобщение в Гилдхол?

Кранстън кимна.

— Тогава, сър Джон, седни и ще ти кажа какво мисля.

Кранстън отпи от чашата си, докато Ателстан му обясняваше. Коронерът зададе няколко въпроса, после замря, стиснал чашата и загледан към Чийпсайд.

— Сигурен ли си, братко?

— Не съвсем, но това е единственото логично обяснение.

— Откъде знаем, че човекът, когото спомена, не е Ira Dei?

— Съмнявам се, сър Джон, но е възможно.

— Но би ли могъл някой да използва кама така? Не, не — Кранстън махна с ръка. — От друга страна, като се замисля, би могло да се направи. Ще те заведа при оръжейника Саймън. Срещата ни в Гилдхол е чак на обяд, нали?

Ателстан кимна. Кранстън изправи огромното си тяло и тръгна наперено към Фрайди Стрийт. Къщите тук бяха наблизо, табели на продавници, висящи от коловете под стрехите, застрашително се люлееха над главите на хората. Кранстън спря под ярка рисунка на метален шлем и бойни ръкавици.

— Да поговорим със стария Саймън.

Въпреки тясната фасада, работилницата беше голяма и приличаше на пещера. В задния двор имаше малка ковачница, където потни чираци носеха парчета метал, извадени от бумтящите огньове, слагаха ги върху наковални и започваха да ги коват с всички сили. Дребен, закръглен човек се появи изневиделица. Ателстан си каза, че му прилича на таласъм с ясните си, стрелкащи се очи, рядка коса и дългите си, заострени уши.

— Сър Джон! — очичките на човечеца блеснаха при възможността за печалба, докато оглеждаше шкембестата фигура на коронера. — Да купуваш оръжие ли си дошъл?

Дребосъкът облиза устни, докато пресмяташе колко би струвало да защити такова шкембе с ризница или броня. Известно време Кранстън го остави да се помъчи, но после го потупа по рамото и едва не го събори на земята.

— Това са глупости, Саймън, и ти го знаеш. Бойните ми дни отминаха. Това е Ателстан, моят писар — той махна с шишкавата си ръка. — Ателстан има една теория. Обясни му!

Ателстан се подчини. Саймън го изслуша, направи гримаса и вдигна рамене.

— Разбира се.