Божият гняв

— Заслужи си я, приятелю. Остани тук, докато приключим. А когато си тръгнеш, дръж си езика зад зъбите или ще се погрижа да нямаш нито глава, нито език.

Саймън падна на колене, завладян от смесица от благодарност и страх, докато Кранстън поведе останалите към Гилдхол.

ГЛАВА 14

Ателстан ги чакаше в залата за пиршества. Икономът беше подредил масите както вечерта, когато бе убит Фицрой, пред всяко място имаше сребърен поднос. По молба на Ателстан Гонт, Хъси и останалите заеха местата си. Известно време се чуваше мърморене, но лекцията на Кранстън в градината ги беше направила плашливи и неспокойни. Ателстан, който седеше на мястото на Фицрой, се усмихна на Гудман, който седеше от лявата му страна, и на Дени, който беше отдясно. После изчака разговорите да стихнат, а Кранстън се обърна към лорд Клифорд, който стоеше до вратата.

— Милорд, ти можеш да седнеш на мястото на брат Ателстан — Коронерът отмести поглед. — Знам, че през нощта, когато Фицрой умря, ти отсъстваше.

Младият благородник, който си играеше нервно с дръжката на камата, се подчини. Ателстан огледа още веднъж помещението: двама от водачите на гилдии вече бяха паднали в малкия му капан. Гонт потропа по масата, настоявайки да продължат, и монахът се изправи.

— Ваша светлост, смъртта застигна Фицрой по средата на чудесно пиршество, нали?

— Проницателно наблюдение — саркастично отвърна Гонт.

— Не, ваша светлост, важно е. Кажете ми — продължи Ателстан, — бяхме ли завършили пиршеството?

Гонт се размърда на мястото си.

— Не, разбира се. Основното ястие беше поднесено и готвачите приготвиха десерта, когато смъртта на Фицрой сложи край на празника ни.

— Да — каза Ателстан. — Бях забравил това, докато онзи ден не изядох една слива.

— За Бога! — изръмжа Дени. — Не ни задавай гатанки, братко!

— Изядох една захаросана слива — повтори спокойно Ателстан. — После се притесних, защото захарта и меденият сироп полепнаха по венците и зъбите ми. Трябваше да почистя устата си. Затова измих ръцете си в купа с вода и изведнъж осъзнах, че последния път, когато съм имал толкова захар по пръстите, беше когато преглеждах Фицрой веднага след смъртта му. Запитах се защо мъртвият е имал толкова много захар в устата си, след като десертът още не беше поднесен — той огледа притихналата зала. Ваша светлост, почтени господа, припомнете си какво ядохме онази вечер. Някой от вас спомня ли си нещо, покрито с много захар и сироп?

— Фицрой може да е изял нещо, преди да дойде на пиршеството — отбранително каза Хъси.

— Не, не — отвърна Ателстан. — Вече установихме, че ако Фицрой беше погълнал отровата преди това, щеше да умре по-рано — Ателстан се усмихна, когато още един от слушателите му падна в капана.

— Какво искаш да кажеш? — попита рязко Гонт.

— Искам да кажа, ваша светлост, че установихме, че Фицрой не е взел отровата преди пиршеството. Както и че нищо, което е ял или пил тук, не е било отровно. И все пак — продължи Ателстан — Фицрой е бил отровен в тази стая, защото е изял нещо, което никой от нас не е опитал.

— Какво? — възкликна Хъси и се приведе напред. — Достатъчно гатанки, братко.

— Фицрой е бил отровен от някой, който е знаел, че той обича сладко. Така беше наистина. Някои го наричаха чревоугодник. Мисля, че е станало следното. Някой, който е знаел къде ще седи Фицрой, е сложил някакъв сладкиш, нещо много сладко, до сребърния поднос, преди да започне пиршеството. Многото захар е прикривала отровата в сладкиша. Аз открих захар в устата на мъртвеца. Подозирам, че е бил убит така.

— Глупости! — възкликна Гудман, чието арогантно лице сега беше пребледняло. — Нямаше ли да му се стори странно?

— Не — отвърна Ателстан. — Първо, бил е на пиршество. Може би е решил, че някой прислужник го е изпуснал или че сладкишът е оставен като почерпка за него. Второ — Ателстан се усмихна, — всички вие сядате. Пред вас на масата има малък поднос. Преди да влезете, сложих до всеки от тях по нещо сладко. Колко от вас ги изядоха? Колко от вас разсеяно ги лапнаха?

Дени, Гудман и Бремър се усмихнаха неловко.

— Откъде можехте да знаете, че не са отровни? — излая Кранстън, наслаждавайки се на застиналите им изражения. Той се изправи. — Направили сте това, което всеки би могъл да направи, докато седи на масата и чака яденето. Открили сте нещо вкусно и сте го налапали. Фицрой не е бил по-различен. С неговия апетит даже му е било по-трудно да устои.

— Да, но кой го е сложил там?

В залата сякаш стана по-студено, когато въпросът на Гонт увисна като дамоклев меч над тях. И тогава Кранстън посочи лорд Адам Клифорд.

— Ти, сър, си предател, лъжец и убиец! Обвинявам те, че злоумишлено си предизвикал смъртта на мастър Томас Фицрой, Питър Стърми и сър Джерард Маунтджой.

Клифорд скочи на крака, очите му бяха разширени от гняв, лицето му — разкривено от ярост.

— Дебел стар глупак! — изкрещя той. — Как смееш!