Божият гняв

Гонт се отпусна назад, сякаш някой го бе повалил със секира, а водачите на гилдии се втренчиха невярващо в Кранстън. Клифорд тръгна заплашително към коронера с ръка върху камата. Сър Джон извади меча си, но началникът на охраната на Гонт бързо застана между двамата.

— Лорд Адам, предлагам ти да седнеш — каза тихо войникът. После погледна през рамо към господаря си. Гонт вече се беше съвзел и кимна мълчаливо. Не сваляше поглед от младия си помощник.

— Седни, Адам — каза тихо той. — Продължавай, сър Джон. Но ако обвинението ти е невярно, ще отговаряш за него.

— Ще отговарям пред Бога — отвърна Кранстън. Той огледа събраните мъже. — Ще ви разкажа една история — започна той — за кралство, в което принцът е дете и цялата власт е у чичо му, регента. В отсъствието на силен крал се появяват фракции, които се борят за власт. В двора благородниците стават смъртни врагове; в града влиятелните граждани се надпреварват за власт. В провинцията селяните говорят за измяна, създават тайни сборища и групи, за да готвят бунт.

— Внимавай, сър Джон! — сопна се Гонт.

Ателстан затвори очи и се помоли Кранстън да не прекали.

— Ако лъжа — отвърна сър Джон, — нека някой тук ме обори. Той огледа водачите на гилдии, но те мълчаха, както и Клифорд, по чието лице се стичаха капки пот.

— Появява се водач — продължи Кранстън, — загадъчен човек, който се нарича Ira Dei, Гняв Божи. Той оглавява Голямата общност на кралството, тайния съвет на селските водачи. Те не знаят кой е той, никой не знае. Той идва и си отива, сеейки семената на разногласието. Нещата се променят. Негова светлост регентът решава да се сближи с водещите лондонски търговци. Ira Dei иска да осуети това и търси предател, близък на регента. Открива го в лицето на милорд Клифорд, младеж, който не е забравил скромния си произход или поне този на семейството си. И Клифорд, от идеализъм или за лична изгода, се съгласява да помогне на Ira Dei да провали плановете на лорд Гонт.

— Лъжа! — извика Клифорд, макар че треперещият му глас не беше убедителен за никой от присъстващите, които му отвърнаха с каменни погледи.

— Бащата на милорд Клифорд — продължи Кранстън — бил командир на отряд стрелци и сам опитен стрелец — умение, което предал на сина си Адам. Следобедът, когато умира сър Джерард, Клифорд донася тук ловен лък или преправен арбалет и докато всички почиват или си гледат работата, се промъква като сянката на смъртта до прохода. Изстрелва камата, Маунтджой умира при загадъчни обстоятелства, а ние се занимаваме с това как е умрял, вместо да мислим кой и защо го е направил — Кранстън отпи голяма глътка от меха си. — На следващата вечер убиецът отново нанася удар.

— Невъзможно! — извика Гудман. — Не помниш ли, сър Джон, лорд Клифорд не беше на пиршеството?

Кранстън здраво затвори меха.

— Да, той каза, че имал работа на друго място, но преди да тръгне, е оставил отровния сладкиш до подноса на Фицрой.

— Разбира се! — Гонт скочи на крака и посочи към бледия си помощник. — Адам, твоя работа беше да определяш местата на трапезата, а после се извини с неотложна работа в града — от гняв лицето на регента пламна на петна. — Беше много настоятелен. Коронерът е прав: дори аз не знаех кой къде ще седи. Това беше поверено на теб и ти упъти всички гости.

Внезапно кметът скочи на крака.

— Кранстън — извика той, — ти си глупак!

— Сър Кристофър — спокойно се намеси Ателстан, — обясни ни какво искаш да кажеш.

Кметът застана в средата на помещението, по тлъстото му лице плъзна самодоволна усмивка.

— Не виждаш ли, милорд? — обърна се той към Гонт. — Маунтджой беше убит, Фицрой беше убит, Стърми беше убит. Но да не забравяме свирепото нападение над милорд Клифорд.

— О, не — каза Ателстан. — Не го забравяме. Ожулвания и драскотини! Нищо сериозно. Сигурен съм, че лорд Адам е наясно.

Гудман отстъпи, прехапал устни, когато осъзна, че е избухнал глупаво.

— Искаш да кажеш… — започна той.

— Искам да кажа — тихо продължи Ателстан, — че когато лорд Адам бъде арестуван и прегледан, ще откриете, че драскотините и тъй наречените рани са само повърхностни.

Гудман бързо се върна на мястото си.

— Какъв майсторски ход — продължи Ателстан. — Но помислете. Ако Ira Dei искаше да убие Клифорд, щеше да го направи.

— Засадата е била уговорена! — изрева коронерът към Гудман. — За да отклони вниманието ни! — той посочи с пръст Клифорд. — Знаеш, че е така, милорд. Ако не си съгласен, свали ризата си, за да видим ужасните рани.

Клифорд го изгледа гневно.

— Милорд Гонт е прав — продължи коронерът. — Ти си знаел кой къде ще седи онази вечер!

— Бях на друго място — тихо каза Клифорд.

— Ти си лъжец! — излая Кранстън.

Клифорд поклати глава отрицателно, но очите му го издаваха.