Божият гняв

— Не, не го прави — нареди му тихо приглушеният глас. — Не викай за помощ, братко. Не ти мисля злото.

— Тогава защо не зададеш въпроса си? — попита монахът.

— И какъв е той?

— Знам ли кой си? Отговорът е „не“. Освен това не искам да знам и не ме е грижа.

Мъжът с качулката леко отстъпи.

— Ти си добър свещеник, Ателстан. Обичаш бедните. Ти си пастир, който се интересува от стадото, не само от кожите му. Скоро ще се разрази буря, но ако не се месиш, ще бъдеш в безопасност.

— Аз също имам един въпрос.

— Задай го!

— Клифорд ли беше твоят убиец?

— Да.

— А има ли други в двора и в Гилдхол, на които плащаш?

— Ти каза „един въпрос“.

Ателстан вдигна рамене.

— Историята е увлекателна.

— Обърни се, братко.

Ателстан се канеше да откаже, но не видя смисъл и се подчини.

— Отговорът на твоя въпрос, братко, е че предателството е като лоза. Клонките му се разпростират навсякъде.

Ателстан не помръдваше, стегнал рамене. Когато се обърна, уличката беше празна.

Монахът слезе до кея, нае лодка и се отпусна на кърмата, докато прошареният, беззъб лодкар с железни мишци гребеше енергично към другия бряг. Когато стигнаха, Ателстан му плати и тръгна в здрача към „Сейнт Ерконуолд“. Къщата и конюшнята бяха тихи. Някой беше напълнил яслата на Филомел и старият боен кон предъвкваше с такова удоволствие, сякаш това беше първото му и последно ядене. Свещеникът отиде пред църквата и с тревога забеляза, че вратата не е заключена. Отвори я и тихо пристъпи вътре. Взря се в тъмнината.

— Кой е тук? — извика той.

Думите му отекнаха и увиснаха във въздуха. Стиснал тоягата, Ателстан мина през тъмния неф към олтарната преграда.

— Кой е там? — отново извика той. — Това е Божи дом!

— За Бога, послушнико, стресна ме!

Ателстан рязко се завъртя и смътно различи едрата фигура на сър Джон, облегнал се на една колона и прегърнал чудодейния мях.

— Сър Джон, от теб ще ми побелее косата!

— Тогава оплешивей, братко, и няма да те е грижа — също като мен! — Кранстън потупа пода до себе си. — Ела, седни. Къде беше?

Ателстан приседна до пълния си приятел.

— Искаш ли вино?

— Сър Джон, това е църква.

— Поговорих си с добрия Бог, няма нищо против.

— В такъв случай, сър Джон… — Ателстан вдигна меха и отпи голяма глътка. — Вярно е — промърмори той, — че виното весели човешкото сърце — после го върна на коронера. — Сър Джон, ходих да видя Елизабет Хобдън при миноритките. Тя е доволна и щастлива.

— Баща й и мащехата й са в затвора Маршълсий — промърмори Кранстън. — Бог знае какво ще стане с тях. Но докато нещата не се изяснят, момичето ще остане в манастира. Къде другаде беше? — попита той.

— В ада, сър Джон. Или по-точно, в тъмниците на Тауър. Утре призори Адам Клифорд ще бъде обезглавен. Помоли ме да го изповядам.

— Теб!

— Да, сър Джон. Каза, че може да се изповяда единствено на мен.

— И какво ти каза?

Ателстан поклати глава.

— Не можеш да ми задаваш такъв въпрос, сър Джон. Дори папата не може да отмени тайната на изповедта.

— Но арестували ли сме истинския виновник? — тревожно попита Кранстън.

— Да, сър Джон.

— Съжалява ли?

— Съжалява, че ще умре, но за него това е било игра, нещо като турнир — въпрос на късмет и умения.

— A Ira Dei.

Ателстан си пое дълбоко дъх и реши, че ще е по-добре да не казва на сър Джон за срещата си край кея.

— Хайде, братко — настоя Кранстън. — Сигурно си задал на Клифорд този въпрос. И той не влиза в тайната на изповедта.

— Да, питах го — Ателстан стисна тлъстата китка на приятеля си. — Сър Джон — прошепна той, — ще ти кажа, само ако се закълнеш в Бога, че няма да кажеш на никого!

— Имаш думата ми, това е достатъчно.

— Попитах Клифорд за Ira Dei. Той веднага отрече да знае нещо, после каза, че откакто го арестували, размишлявал за много неща, но не бил сигурен кой е Ira Dei. Това беше предсмъртната му изповед, предстоеше му скоро да се изправи пред Бога, затова не искаше да се обременява с греха на необосновани обвинения, но…

— Какво?

— В редките случаи, когато Клифорд се е срещал с Ira Dei, той бил с качулка, а гласът му звучал преправено и приглушено. Въпреки това, заради произнасянето на някои думи, Клифорд решил, че това е сър Никълъс Хъси.

— Хъси! — възкликна Кранстън.

— Сър Джон, това са само подозрения на Клифорд. Но той ще умре и няма лична изгода да лъже.

Коронерът се облегна и подсвирна тихичко.

— Ако Хъси е нашият човек — каза той, — това означава, че и младият крал е замесен. Каква игра играят? Едно е да се съюзиш с враговете на регента, но да ги контролираш?

— И аз си го помислих, сър Джон, но има логика.

Ателстан започна да изброява на пръсти.

— Първо, ще има бунт. Второ, бунтът ще атакува властта, с други думи, регента. Трето, ако искаш да обуздаеш див кон, какво ще направиш? Ще го държиш за юздите или ще се опиташ да останеш на седлото?

Кранстън кимна.

— Разбира се, Хъси е на седлото. Да, да — продължи той възбудено. — Регентът не е предизвикал проблемите, но когато бунтът започне, Хъси ще направи необходимото той да понесе вината. А пък Ричард ще бъде невинният млад крал, който не е извършил никакво престъпление, но не е можел да влияе на злия си чичо.