Божият гняв

— Ваша светлост, вие не вярвате на никого. Не виждате ли, че идва буря? — той насочи пръст към Гонт. — Не ходете на лов, милорд. Минете по мръсните улици на Съдърк или посетете селата в Южен Есекс. Хората ще ви гледат как минавате с пламтящи от ярост очи. Бурята идва! — Клифорд махна с ръка.

— Тази къща от карти ще се събори, ще изгори от избата до покрива! — той избърса слюнката от ъгълчето на устата си. — Да не мислите, че съм единственият? Не разбирате ли, че в тази стая има хора, които вече планират как да обърнат платната, когато дойде бурята?

Клифорд замълча, погълнат от собствения си гняв.

Ателстан бързо огледа лукавите, потайни лица на водачите на гилдии. Клифорд беше убиец, но беше прав. Гонт би бил глупак, ако вярваше на когото и да било от тези мъже.

— Ти си предател! — изпищя Гудман и скочи на крака. — Предател и престъпник! Спотаен убиец!

— За Бога! — изрева Клифорд и скочи на крака, отблъсквайки ръката на един от войниците. — Маунтджой беше алчен демон, Фицрой — продажен чревоугодник. Колкото до Стърми, ти го избра, не аз.

— Отведете го! — нареди Гонт.

Клифорд се обърна и плю по посока на регента.

— „Когато Ева е предяла, а Адам копал земята, къде тогаз е бил аристократът?“ Спомни си това, милорд, когато изгорят двореца ти, Савой Палас[12].

— Чакайте! — Гудман, който пръв се беше съвзел, сега се изпъчи в справедлив гняв. — Милорд, откъде да знаем дали този човек не е самият Ira Dei?

Клифорд отметна глава и се разсмя.

— Глупав и жалък страхливец! — изсъска той дрезгаво. — Да не си слабоумен? Не съм Ira Dei. Но нямаше да го познаете, дори да седеше в тази зала.

Гонт повтори заповедта си. Войниците бързо изведоха Клифорд, а други по заповед на регента се приготвиха да претърсят къщата му.

Кранстън и Ателстан гледаха как водачите на гилдии, доволни от перспективата да получат обратно златото си, се надпреварваха да хулят Клифорд и да доказват предаността си към регента. Джон Гонт играеше ролята си, но монахът разбра, че думите на Клифорд са попаднали на място; разкритието, че беше допуснал предател толкова близо до себе си, го беше наранило дълбоко. Регентът, който не вярваше дори на сянката си, беше станал още по-затворен и мнителен. Седеше на стола си и мълчаливо приемаше хвалебствията на търговските принцове. Не забеляза как Ателстан и Кранстън се сбогуваха и се измъкнаха от Гилдхол.

— Слава Богу, това приключи! — въздъхна Кранстън. — Имахме много малко доказателства, братко — той погледна изпитателно мрачния монах. — Добре го хвана в капана.

— Не, сър Джон, той сам се хвана. Той беше общият знаменател във всички убийства — Ателстан направи гримаса. — Колкото до подвеждането — това е добре известно средство, сър Джон, което старият ми учител, брат Пол, често използваше. Твърдеше, че го научил от Инквизицията — Ателстан се протегна. — Факт е, сър Джон, че когато човек е ядосан, той не може да накара ума си да спре да препуска или езика си да мълчи.

Вървяха из оживения Чийпсайд, но след напрежението в Гилдхол пазарът им се струваше тих и спокоен. Кранстън дори не си даваше труд да си отваря очите за своите „приятели от подземния свят“, както ги наричаше.

— Хайде, Ателстан. Дори Бог би се съгласил, че заслужавам чаша кларет, а ти — чаша ейл.

Влязоха в уютното и приветливо помещение на „Светият Агнец“ и известно време само отпиваха от питиетата си и размишляваха върху драмата, на която бяха присъствали.

— Откъде знаем, че той не е Ira Dei? — попита Кранстън.

— Мисля, че Клифорд каза истината — Ателстан поклати глава. — Бог ми е свидетел, сър Джон, че той е прав. Надвиснала е буря и когато се разрази, този град никога няма да бъде същият!

Три дни по-късно Ателстан излезе от Тауър и виждайки тълпите около Билингсгейт и по Бридж Стрийт, реши да вземе баржа до Съдърк. Огнената топка на слънцето залязваше и оцветяваше реката в блестящо червено, докато той се промъкваше по уличките към кея. Чувстваше се уморен, бързаше да се върне в църквата, но и усещаше лека тревога, защото беше сигурен, че го следят. От време на време се взираше в някоя уличка или поглеждаше към реката, чуваше далечните викове на лодкарите и с мъка сдържаше желанието си да затича. Ако продължеше по виещите се улички, най-накрая щеше да излезе на кея. Най-после видя стъпалата към водата и лодкарите, събрани край тях в очакване на клиенти. Канеше се да ускори крачка, когато тъмна фигура с маска и качулка внезапно изскочи от един вход. Ателстан спря, зърнал проблясъка на кама.

— Какво искаш? — той се постара гласът му да не трепне. — Аз съм беден свещеник, нямам пари!

— Така е, братко Ателстан — отвърна му преиначен и приглушен глас. — Беден в много отношения и богат в други. Значи, откри виновника в Гилдхол и утре милорд Клифорд ще умре на Тауър Хил?

Ателстан се облегна на тоягата, която носеше.

— А ти трябва да си Ira Dei.

— Или негов пратеник.

— Не — Ателстан поклати глава. — Сигурен съм, че си дошъл да говориш с мен лично.

Той се взря над рамото на мъжа към кея.