Божият гняв

— Умен ход — продължи Кранстън. — Когато Фицрой умря, ти не беше тук. Но можеше да сгрешиш, милорд. Ако Фицрой беше седнал на друго място, някой друг можеше да изяде сладкиша. Не разбирате ли? — Кранстън се усмихна зловещо на предводителите на гилдии. — Не е било важно дали ще умре Маунтджой, Фицрой или някой друг, стига някой от вас да бъде убит при загадъчни обстоятелства и това да предизвика достатъчно хаос, за да провали плановете на негова светлост регента.

— Ами златото? А смъртта на Стърми? — обади се Никълъс Хъси, докато регентът, приведен напред, гледаше гневно предателя в другия край на залата.

— О, златото — промърмори Кранстън. — Разбира се, това наистина провали всичко, нали? За съжаление кметът и покойният шериф избрали Питър Стърми, известен ключар, да направи ново ковчеже, което трябвало да се заключва с шест ключалки. Само че ти, сър Кристофър, или си забравил, или не си знаел, че нашият мастър Стърми е водел таен живот. Обичал млади момчета. Преди петнадесет години, като много големци от този град, бил замесен в скандал. Нищо не било доказано срещу него, но съм сигурен, че е станал по-потаен, по-предпазлив в тайната си страст — Кранстън млъкна и погледна учителя на краля. — Сър Никълъс, мисля, че по онова време си се обучавал в училището при катедралата „Сейнт Пол“.

Хъси кимна, свел очи, долната част на лицето му беше скрита зад ръцете.

— Да — прошепна сър Джон, — бил си само момче, както и ти, милорд Клифорд, паж във влиятелно лондонско семейство — на сър Реймънд Брагли, тогава шериф на града. Брагли, както си спомня кметът, разследваше скандала и ти, милорд Клифорд, сигурно си четял важните съобщения, които си разнасял напред-назад из града. Подозирам, че си знаел за тайните пороци на Стърми, знаел си и че той не се е отказал от тях. Кой знае? Може дори да те е ухажвал, затова си го изнудил: или е трябвало да ти направи дубликати от ключовете, или да понесе наказанието, полагащо се за содомит — да бъде изгорен жив в Смитфийлд.

Клифорд гледаше към масата, разтворил ръце. Не оказа съпротива, когато Гонт кимна на командира на охраната си да извади камата му от ножницата.

— Разбира се, Стърми е трябвало да умре — продължи Кранстън. — Затова си го примамил в Билингсгейт, където те е чакал на кея. Идеална цел, която да поразиш от някоя сенчеста уличка.

Кранстън вдигна рамене.

— Какво повече да кажа?

Клифорд вирна глава.

— Може би да представиш някакви доказателства! Всичко това са догадки, само хипотези. Нямаш никакво доказателство, с което да убедиш кралския съд. Всеки може да е убил Маунтджой. Всеки е можел да сложи отровния сладкиш на масата на Фицрой. Колкото до Стърми, да, помня скандала, но ти видя тайната му работилница. Всеки може да го е принудил да отиде там и да направи шест ключа!

Кранстън потропа с пръсти по масата, опитвайки се да прикрие смущението си. Погледна изпод гъстите си вежди към Ателстан, който изглеждаше все така спокоен.

— Лорд Адам е прав — заяви кметът. — Съгласен съм с теб, сър Джон, но имаш ли твърдо доказателство, че Клифорд е изстрелял камата и е оставил сладкиша?

— Имаме — обади се Ателстан. — Имаме златото. Такова количество златни кюлчета не може лесно да се разнася из града или да се продаде на пазара — той погледна регента. — Ваша светлост, ако изпратите войниците си в къщата на лорд Клифорд, обзалагам се, че ще намерите доказателството. Търсете също ловен лък или специално изработен арбалет, и ками като тези, с които бяха убити Маунтджой и Стърми. И най-вече шестте златни кюлчета, които милорд Клифорд така ловко е измъкнал от ковчежето. Кражбата минала незабелязано. Никой не подозирал, че някой може да има дубликати от шестте ключа, затова при разкриването на липсата им горкият Стърми щял да понесе вината. Но проблемът с толкова злато е, че като го откраднеш, не можеш да направиш с него нищо друго, освен да го скриеш на сигурно място.

Ателстан застана над Клифорд.

— Защо? — попита той.

Младежът отвърна на погледа му.

— В логиката — продължи монахът — и в математиката първият принцип е да търсиш общ знаменател. Бил си замесен в скандала със Стърми. Имал си уменията да убиеш Маунтджой. Само ти си знаел къде ще седят гостите вечерта, когато Фицрой умря.

Изражението на Ателстан стана каменно, защото предстоеше решаващият му ход.

— И най-накрая, самият Ira Dei те предаде.

Клифорд се стресна:

— Как?

После изстена, осъзнавайки каква ужасна грешка е допуснал.

Гонт щракна с пръсти към командира на охраната.

— Вземи десет стрелци и претърсете къщата на Клифорд! Затворете слугите му! Ако е нужно, подложете ги на мъчения!

— Няма нужда — бял като привидение, Клифорд се изправи.

— Какъв е смисълът? — каза той тихо. — Играта свърши — облиза устни. — Милорд Гонт, аз съм предател, но не повече от всеки друг в тази стая. Търговци, които изстискват бедняците като мокър парцал. Добри хора, когато наперено влизат в църква в неделя, но в понеделник извършват всички смъртни грехове. И се правят на ангели!

— Ами аз? — прекъсна го Гонт. — Аз ти вярвах.