Божията формула

Амфитеатърът гъмжеше от студенти, които търсеха места, оставяха книги и разговаряха оживено. Пространството в партера на факултета по физика беше изпълнено до краен предел. Явно лекцията щеше да е специална и това бе привлякло студенти от целия университет в Коимбра. Но онова, което най-вече изпълваше с живот голямата аула, беше леещият се поток от гласове, който наподобяваше несекващ прибой на морските вълни. Само дрезгава кашлица нарушаваше монотонната глъчка — като крясък на чайка над плисъка на вълните.

Смесвайки се с рояка от студенти, Томаш Нороня се отправи към най-отдалечения край на амфитеатъра и се настани на едно от крайните места. От доста време не беше виждал аулата от тази перспектива, гледайки студентите откъм тила. Искаше да е по-дискретен и дъното на амфитеатъра се оказа най-доброто място за наблюдение. Чувстваше се неудобно от разликата във възрастта — беше на четиридесет и две — и се питаше дали бе постъпил правилно, като дойде тук. За първи път лекция по предмета на професор Сиза щеше да бъде представена от друг и подобно на студентите, дошли от други катедри, той не искаше да пропусне събитието.

След изчезването на професор Сиза университетът беше преустановил временно лекциите по астрофизика, но прекъсването не можеше да трае вечно, още повече, че предметът бе основен за специалността. Когато се разбра, че проблемът с местонахождението на Аугущо Сиза няма да бъде решен толкова лесно, университетската управа възложи часовете на главния асистент на професора — д-р Луиш Роша, до второ нареждане.

Томаш искаше да се запознае с професор Роша. Баща му беше споменал, че сътрудникът на Сиза се измъчвал и станал доста неспокоен след изчезването на своя ментор, което беше напълно разбираемо. Общоизвестен факт беше обаче, че математиците и физиците се държат доста екстравагантно и Луиш Роша, доколкото Томаш беше подочул, не правеше изключение. Баща му беше казал, че асистентът станал почти параноичен след изчезването на Сиза. Дни наред стоял затворен вкъщи и се наложило колегите да му пазаруват и да се грижат за него.

Но явно Луиш Роша беше преодолял параноята си дотам, че да приеме да води лекциите по предмета на своя ментор. Нещо катарзисно имаше в това, несъмнено. С тази лекция асистентът се възприемаше като естествен наследник на професора и в същото време помагаше в прогонването на злите духове, развихрили се след внезапното и необяснимо изчезване.

За Томаш лекцията беше най-вече начин да добие представа за човека, с когото искаше да се запознае. За историка беше важно да поговори със сътрудника на професор Сиза, не защото Луиш Роша би могъл да знае нещо относно изчезването на професора, а защото познаваше начина му на мислене, изследванията и проектите му, а тези подробности биха могли да го насочат към ценни следи. Томаш поклати глава. Добре направи, че реши да присъства на встъпителната лекция.

Погледна часовника си. Вече бяха минали четиринадесет минути след единадесет, обявения начален час за лекцията. Явно и тук спазваха „академичния“ четвърт час закъснение, нещо обикновено при започването на учебните часове в Коимбра. Загледа се в празния подиум, където имаше чиста бяла дъска и бюро за професора, и отново леко поклати глава. Да, повторно си каза той, добре направи, че дойде.

Не беше лошо и Луиш Роша да се появи.

С влизането на преподавателя настъпи тишина, нарушавана само от леките му стъпки. Тишината продължи няколко секунди, след което бърборенето се поднови, но вече във формата на шепот. Студентите заприличаха на шушукащи старици, опрели гръб на прозореца, които обсъждаха новата съседка и по външния вид и изражението на лицето се опитваха да отгатнат слабите й места.

Луиш Роша беше висок мъж; личеше му, че някога е бил слаб, но сега си беше докарал шкембенце, било заради бирата, било от тежките обяди в добрите ресторанти на града. Косата му беше оредяла по темето, а онова, което беше останало от нея, преждевременно беше посивяло. Изглеждаше кротък човек, даже флегматичен, но Томаш подозираше, че това беше само привидно и че под външното спокойствие се крие метежен дух.

Професорът остана за момент седнал на бюрото, преглеждайки записките си, после стана и впери поглед в студентите. Погледна към едната половина на залата, после към другата и присви очи в нервен тик.

— Добро утро — поздрави той.

Присъстващите отговориха нестройно с „добро утро“.

— Както знаете, замествам професор Сиза, който… е възпрепятстван и не може да присъства. И тъй като това е първият ни час по астрофизика този семестър, реших, че може би е по-добре, ако направим един синтезиран преглед на най-важното по два основни въпроса — за Алфата и Омегата. Уравненията и изчисленията ще оставим за по-късно. Какво ще кажете?

Студентите останаха в мълчаливо очакване. Само две момичета от първия ред, притеснени от това, че професорът би могъл да остане без отговор, поклатиха утвърдително глави.

— И така… кой може да ми каже какво представляват Алфата и Омегата?