Братята

Денят беше започнал много приятно с късна закуска — купичка овесени ядки до камината. Беше сам. Дамата, за която бе женен от двайсет и шест години, вече бе тръгнала към града за поредния чай, доброволно организиран за набиране на средства, или за някоя друга благотворителна щуротия, която изпълваше времето й и го отърваваше от нея.

Навън валеше сняг, когато Куинс излезе от просторната си и претенциозна къща в Бейкърс, Айова, и се отправи към банката, където работеше. Пристигна за десет минути с единайсетгодишния си черен мерцедес. Той беше важна личност в града, член на фамилията Гарб, която притежаваше банки от няколко поколения. Куинс паркира на запазеното за него място зад банката, което гледаше към Мейн Стрийт, и прескочи набързо до пощата, както правеше два пъти седмично. От години държеше там частна пощенска кутия, тайно от жена си и най-вече от секретарката си.

Понеже беше богат като малцина други в Бейкърс, Айова, той рядко говореше с хората на улицата. Не се интересуваше какво мислят за него. Те боготворяха баща му и това бе достатъчно, за да върви бизнесът.

Дали обаче нямаше да се наложи да промени поведението си, когато старецът умреше? Дали нямаше да трябва да се усмихва по тротоарите на Бейкърс и да се запише в основания от дядо му ротариански клуб?

Беше му дотегнало сигурността му да зависи от прищевките на общественото мнение. Писнало му беше да разчита на баща си да привлича клиенти. Беше му дошло до гуша от банкерството, от Айова, от снега и от жена му. През това февруарско утро Куинс не искаше нищо друго, освен писмо от любимия си Рики. Хубаво кратко писъмце, което да потвърди тяхното пътешествие.

Куинс искаше три дни на корабчето на любовта с Рики. Може би никога нямаше да се върне.

Бейкърс имаше осемнайсет хиляди души население и централната поща на Мейн Стрийт обикновено беше пълна. Зад гишето винаги седеше различна служителка. Така беше наел кутията — бе изчакал да дойде на смяна непозната нему жена. Официално кутията бе наета от фирмата „Си Ем Ти Инвестмънтс“. Днес той се насочи право към нея.

Имаше три писма и докато ги пъхаше в джоба на сакото си, Куинс усети как сърцето му подскочи. Едното писмо беше от Рики. Бързо излезе на улицата и минути по-късно влезе в банката — беше точно десет. Баща му беше там от четири часа, но те двамата отдавна бяха спрели да спорят за работното време на Куинс. Както обикновено, той спря до бюрото на секретарката си и свали бързо ръкавиците, като че ли го чакаше важна работа. Тя му връчи пощата, предаде му две съобщения по телефона и му напомни, че след два часа трябва да обядва с един местен брокер на недвижими имоти.

Куинс затвори вратата след себе си, хвърли на една страна ръкавиците, а на друга палто и отвори писмото от Рики. Седна на канапето и си сложи очилата за четене, задъхан не от разходката, а от нетърпение. Когато започна да чете, почти трепереше от възбуда.

Думите го удариха като куршуми. След втория абзац Куинс изпусна тежка, болезнена въздишка. После заповтаря: „Господи! Господи!“ Накрая просто просъска: „Копеле!“

Тихо, каза си той. Секретарката винаги подслушва. Първото четене го шокира, при второто още не можеше да повярва. Едва при третото четене осъзна напълно какво се беше случило и устните му затрепериха. Не плачи, по дяволите, каза си той.

Хвърли писмото на пода и закрачи около бюрото, като се стараеше да избягва да гледа веселите лица на жена си и децата си. Събираните двайсет години семейни и училищни фотографии бяха наредени по масичката под прозореца. Погледна навън, където снегът се беше усилил и бе започнал да се натрупва по тротоарите. Господи, колко мразеше този град! Как беше мечтал да избяга и да отиде на брега на океана, където да се забавлява с красив млад приятел и може би никога да не се върне.

А сега щеше да си тръгне при други обстоятелства.

Това беше шега, закачка, каза си той, но веднага си даде сметка, че греши. Изнудването беше твърде сериозно. Заплахата беше недвусмислена. Явно беше попаднал в ръцете на професионалисти.

Цял живот се бе борил с желанията си. Най-накрая някак си бе набрал смелост да се разкрие и веднага бе взет на мушка от професионален убиец. Каква глупост! Защо беше толкова трудно?

Докато гледаше снега, му идваха какви ли не мисли. Самоубийството би било донякъде лесен изход, но лекарят му беше извън града, а и Куинс всъщност не искаше да умира. Поне засега. Не беше сигурен откъде да намери сто хиляди долара, които трябваше да изпрати, без да събуди подозрения. Дъртият му плащаше мизерна заплата и се стискаше за всеки цент. Жена му настояваше да ръководи спестяванията им. Имаше малко пари във взаимоспомагателни фондове, но не можеше да ги изтегли, без тя да разбере. Животът на един богат банкер в Бейкърс, Айова, означаваше титла, мерцедес, голяма къща с ипотека и съпруга общественичка. Ох, как искаше да избяга!