Братята

Въпреки всичко щеше да иде във Флорида, да проследи откъде е изпратено писмото, да се срещне с човека, който го бе написал, да разкрие опита му за изнудване и да постигне някаква справедливост. Той, Куинс Гарб, не беше направил нищо лошо. Срещу него сигурно се извършваше престъпление. Навярно би могъл да наеме детектив, а може би и адвокат, които да го защитят. Те щяха да разкрият авторите на изнудването.

Дори и да намереше парите и да ги изпратеше, вратичката щеше да остане отворена и Рики, който и да беше той, можеше да поиска още. Какво би му попречило да го изнудва отново и отново?

Ако му стискаше, все пак щеше да избяга, да отиде в Кий Уест или някое друго топло местенце, където никога не вали сняг, да живее както сметне за добре и да остави жалките хорица от Бейкърс, Айова, да клюкарстват за него през следващия половин век. Само че не му стискаше и тъкмо това правеше Куинс толкова нещастен.

Децата му го гледаха — усмихнати луничави лица със сребърни шини на зъбите. Сърцето му се сви и той разбра, че ще намери парите и ще ги изпрати точно както беше инструктиран. Трябваше да ги предпази. Децата не бяха направили нищо лошо.

Акциите на банката струваха десет милиона, но всички все още бяха под строгия контрол на стареца, който в момента крещеше в коридора. Баща му беше на осемдесет и една години, много жизнен, но все пак стар. Когато той си отидеше, Куинс трябваше да раздели наследството със сестра си в Чикаго, но банката щеше да остане за него. Щеше да я продаде възможно най-бързо и да напусне Бейкърс с няколко милиона в джоба. Дотогава обаче беше принуден да угажда на стареца, както правеше досега.

Ако някой започнеше да тръби, че синът му Куинс е обратен, старият Гарб щеше да побеснее и да реши въпроса с наследството изцяло в полза на дъщеря си в Чикаго.

Когато крясъците в коридора спряха, Куинс се измъкна през вратата и мина покрай секретарката си, за да си вземе чаша кафе. Без да й обръща внимание, той се върна в кабинета, заключи вратата, прочете писмото за четвърти път и се опита да събере мислите си. Реши да събере парите, да ги изпрати където трябва и да се моли Рики да го остави на мира. Ако поискаше нова сума, Куинс щеше да се обади на лекаря си и да си купи приспивателни.

Брокерът на недвижими имоти, с когото трябваше да се срещне на обяд, обичаше да рискува и да използва разни вратички. Сигурно беше мошеник. Куинс започна да крои планове. Двамата щяха да уредят няколко неправомерни заема, да вдигнат цените на някои парцели, да отпуснат съответните средства, да продадат земята на някое подставено лице и т.н. Партньорът му знаеше как да го направи.

Куинс щеше да намери парите.

Мрачните предизборни клипове на Лейк се провалиха шумно, поне според общественото мнение. Проучванията от първата седмица показваха, че името му става все по-познато на избирателите, но клиповете се посрещаха с неприязън. Те плашеха хората, които просто не искаха да мислят за войни, тероризъм и стари ракети, прелитащи в мрака над планините. Хората гледаха клиповете (нямаше как да ги пропуснат) и чуваха посланието, но повечето гласоподаватели просто не искаха да бъдат обезпокоявани. Икономиката процъфтяваше и ако се обсъждаха някакви проблеми, това бяха вечните теми за семейните ценности и намаляването на данъците.

Журналистите го смятаха за поредния аутсайдер, докато Лейк не обяви на живо в ефир, че за по-малко от седмица неговата кампания е получила единайсет милиона долара.

— Очакваме да съберем двайсет милиона за две седмици — каза той, без да се хвали, и това наистина стана новина. Теди Мейнард го бе уверил, че парите ще пристигнат.

Никой досега не беше получавал двайсет милиона за две седмици и до края на деня цял Вашингтон говореше за чутото. Интересът достигна връхната си точка, когато Лейк беше интервюиран, отново на живо, от две от трите телевизионни мрежи по време на вечерните новини. Изглеждаше страхотно — широка усмивка, гладки фрази, изискан костюм и хубава прическа. Този човек можеше да бъде избран.

Последното потвърждение, че Арън Лейк е сериозен кандидат, дойде по-късно същия ден, когато един от опонентите му го нападна директно. Сенатор Брит от Мериленд бе започнал кампанията си преди една година и бе финиширал втори в Ню Хампшър. Той бе събрал девет милиона долара, но похарчи доста повече и беше принуден да губи половината от времето си в събиране на пари, вместо в предизборни срещи. Беше му писнало да проси, да намалява персонала си и да се притеснява как ще си плаща телевизионните клипове и когато един репортер го попита какво мисли за Лейк и неговите двайсет милиона, Брит отсече:

— Това са мръсни пари. Никой честен кандидат не може да събере такава сума толкова бързо.

Брит се здрависваше с гласоподаватели под дъжда на входа на някакъв химически завод в Мичиган.

Коментарът за мръсните пари беше подхванат с голям ентусиазъм от пресата и скоро навсякъде се заговори за това.

Арън Лейк вече беше известен.

Сенатор Брит от Мериленд имаше други проблеми, макар че се опитваше да ги забрави.