Братята

Гневният отговор на Зоро описа свидетелите с думи, каквито Братята никога не бяха чували.

Съкрушителният удар дойде като гръм от ясно небе. Мистър Тий Боун представи най-изненадващо веществени доказателства, прилагайки хитър ход, на който би се възхитил и най-изпеченият адвокат. Беше успял да получи разпечатка на телефонните си разговори и показа пред съда черно на бяло, че от неговия номер са проведени точно петдесет и четири разговора с Югоизточна Атланта. Неговите поддръжници, които засега бяха мнозинство, но всеки момент можеха да пренасочат лоялността си, викаха и подсвиркваха, докато Тий Карл не удари с пластмасовото си чукче и не въдвори тишина.

Зоро не успя да реагира навреме и колебанието му го довърши. Наредиха му да предаде телефона на Братята в срок от двайсет и четири часа и да заплати на мистър Тий Боун четиристотин и петдесет долара за проведените междуградски разговори. Ако това не станеше, въпросът щеше да бъде отнесен до началника на затвора, а Братята щяха да обявят, че Зоро наистина притежава незаконен клетъчен телефон.

Освен това Братята разпоредиха двамата да не се приближават на по-малко от метър и половина един от друг, дори и по време на хранене.

Тий Карл удари с чукчето и тълпата шумно тръгна към изхода. А той важно обяви следващото дело, поредната дребна комарджийска разправия, и зачака зрителите да се разотидат.

— Тишина! — крещеше той, но шумът само се усилваше.

Братята се върнаха към вестниците и списанията си.

— Тишина! — изкрещя отново Тий Карл и удари с чукчето си.

— Млъквай — извика му Спайсър. — Ти вдигаш най-много шум.

— Това ми е работата — отвърна заядливо Тий Карл, а къдриците на перуката му заподскачаха във всички посоки.

Когато столовата се опразни, в нея бе останал само един затворник. Тий Карл се огледа и най-накрая го попита:

— Вие ли сте мистър Хутън?

— Не, сър — отвърна младежът.

— Тогава мистър Дженкинс?

— Не, сър.

— И аз така си помислих. Делото „Хутън срещу Дженкинс“ се отлага поради неявяване на страните — обяви Тий Карл и демонстративно записа това в протокола си.

— Кой сте вие? — попита Спайсър младежа, който седеше сам и се оглеждаше неуверено. Тримата мъже в резедави роби го гледаха, а също и клоунът със сивата перука, старата ръждивокафява пижама и лилавите чехли без чорапи. Кои бяха тези хора?

Младежът бавно се изправи и пристъпи несигурно към тях.

— Имам нужда от помощ — изрече той почти страхливо.

— Имате ли подаден иск? — изръмжа Тий Карл.

— Не, сър.

— Тогава трябва да…

— Млъквай! — каза Спайсър. — Заседанието се закрива. Върви си.

Тий Карл затръшна тефтера, където водеше протоколите си, ритна сгъваемия стол и изхвърча от столовата. Чехлите му се плъзгаха по плочките, а перуката му се тресеше зад него.

Младежът изглеждаше готов да се разплаче.

— Какво можем да направим за вас? — попита Ярбър.

Момчето държеше малка картонена кутия и Братята знаеха от опит, че тя съдържа документите, които го бяха довели в Тръмбъл.

— Имам нужда от помощ — повтори плахо той. — Пристигнах миналата седмица и ми казаха, че вие можете да ми помогнете за обжалването.

— Нямате ли адвокат? — попита Бийч.

— Имах. Не беше много добър. Той е една от причините да съм тук.

— Защо ви осъдиха? — попита Спайсър.

— Не знам. Наистина не знам.

— Нямаше ли процес?

— Имаше. Имаше дълъг процес.

— И съдебните заседатели ви обявиха за виновен?

— Да. Заедно с още няколко души. Казаха, че сме част от конспирация.

— Конспирация за какво?

— За внос на кокаин.

Поредният наркопласьор. На Братята изведнъж им се прииска да се върнат към кореспонденцията си.

— Колко ви дадоха?

— Четирийсет и осем години.

— Четирийсет и осем! На колко години сте?

— На двайсет и три.

Кореспонденцията беше моментално забравена. Братята погледнаха тъжното младо лице и се опитаха да си го представят след петдесет години. Младежът щеше да излезе оттук на седемдесет и една; въображението не им стигаше. Всеки от Братята щеше да излезе от Тръмбъл по-млад от това хлапе.

— Вземи си стол — каза Ярбър.

Момчето взе най-близкия и го сложи пред масата им. Дори и Спайсър усети някакво съчувствие към него.

— Как се казваш? — попита Ярбър.

— Бъстър.

— Добре, Бъстър, какво си направил, че са ти дали четирийсет и осем години?