Братята

Касетата разтревожи Арън Лейк. Писмата на Рики и снимката на красивото му лице му бяха доставили някаква тръпка. Младежът беше далеч и те едва ли щяха да се срещнат някога. Можеха да си кореспондират, да общуват от разстояние и да развиват отношенията си съвсем бавно — поне така си го беше представял Лейк.

Гласът на Рики обаче беше друго нещо. Дистанцията беше скъсена, а това не се харесваше на Лейк. Онова, което беше започнало преди няколко месеца като любопитна игричка, сега криеше опасни евентуални последствия. Беше прекалено рисковано. Лейк потръпна от мисълта, че можеше да го разкрият.

Това обаче все още му се струваше невъзможно. Той беше добре скрит зад маската на Ал Кониърс. Рики нямаше никаква представа кой е той. На касетата беше само „Ал това“ и „Ал онова“. Пощенската кутия беше неговият щит.

И все пак трябваше да прекрати кореспонденцията. Поне засега.

Боингът беше пълен с добре заплатени служители. Нямаше самолет, който би побрал целия му антураж. Ако наемеше боинг 747, за два дни той би се напълнил със секретари, съветници, консултанти и социолози, да не говорим за растящата лична армия бодигардове от тайните служби.

Колкото повече първични избори печелеше Лейк, толкова по-пълен ставаше неговият самолет. Може би би било разумно да загуби в един-два щата, за да има място за багажа.

В тъмния салон Лейк отпи от доматения си сок и реши да напише едно последно писмо до Рики. Щеше да му пожелае всичко най-хубаво и просто да спре кореспонденцията. Какво би могло да направи момчето?

Изкушаваше се да напише писмото веднага, както летеше, седнал на мекия си стол. Но не биваше да го прави, защото всеки момент можеше да влезе някакъв сътрудник с поредния спешен доклад, който кандидат-президентът трябваше да изслуша незабавно. Лейк не можеше да се усамоти. Нямаше време да мисли, да мързелува или да мечтае. Всяка приятна мисъл биваше прекъсната от резултатите на последното проучване, от късни новини или от неотложно решение.

Е, навярно щеше да успее да се скрие в Белия дом. Там и преди бяха живели самотници.

21

Случаят с откраднатия клетъчен телефон занимаваше затворниците в Тръмбъл през последния месец. Мистър Тий Боун, кльощав гамен от Маями, осъден на двайсет години за продажба на наркотици, се беше сдобил с тази играчка по неизяснен начин. Клетъчните телефони бяха строго забранени в Тръмбъл и начинът, по който бе внесен този, породи повече слухове от сексуалния живот на Тийн Карл. Малцината, които го бяха виждали, го описваха (не в съда, а неофициално) като не по-голям от хронометър. Мистър Тий Боун беше забелязан да се крие в сенките, превит в кръста, опрял брадичка на гърдите си и обърнал гръб към света, да говори по телефона. Без съмнение все още ръководеше уличната продажба на наркотици в Маями.

После телефонът изчезна. Мистър Тий Боун обяви на всеослушание, че ще убие крадеца, а когато заплахите не дадоха резултат, обеща награда от хиляда долара в брой. Подозренията падаха върху друг млад дилър, Зоро, чийто квартал в Атланта беше не по-малко страшен от този на Тий Боун. Не беше изключено да се стигне до убийство и затова пазачите и началниците се намесиха и увериха двамата, че ще ги изпратят в друг затвор, ако нещата излязат извън контрол. Наказанието беше прехвърляне в заведение със средно строга охрана и затворници, които разбираха от насилие.

Някой каза на Тий Боун за седмичните заседания на Братята и не след дълго той намери Тий Карл и подаде иск. Искаше да получи телефона си обратно плюс един милион долара за нанесени щети.

Когато за пръв път бе свикано заседание по този въпрос, в столовата се появи един заместник-началник и Братята бързо отложиха делото. Същото нещо се случи и преди втория процес. Въпросът дали някой притежава забранения клетъчен телефон не можеше да бъде дискутиран пред администрацията. Пазачите, които гледаха ежеседмичните заседания, не издаваха нищо.

Накрая съдия Спайсър успя да убеди един от административните служители, че момчетата имат частен спор и не е необходима външна намеса.

— Опитваме се да уредим дребни разногласия — прошепна той — и това трябва да стане при закрити врати.

Молбата му бе предадена нагоре и при третото заседание столовата беше пълна със зрители, повечето от които очакваха да се пролее кръв. Единственият представител на властите беше пазачът, който дремеше на един стол в дъното на залата.

И двете страни бяха свикнали със съдебните зали, така че, естествено, мистър Тий Боун и Зоро сами представляваха интересите си. Съдия Бийч прекара по-голямата част от първия час в опити да наложи приличен език. Накрая се предаде. Ищецът сипеше бесни обвинения, които не биха могли да бъдат доказани дори и с помощта на хиляда агенти на ФБР. Зоро отричаше също така шумно и енергично. Мистър Тий Боун нанесе тежки удари с писмени показания от двама свидетели, чиито имена научиха само Братята. Свидетелите твърдяха, че са видели с очите си как Зоро се опитва да се скрие, докато говори по миниатюрен телефон.