Братята

Проблемите бяха оставени за края на съвещанието и прегледани накратко. Един репортер на „Вашингтон Поуст“ се бе разровил в ранната кариера на Лейк като бизнесмен. Без много усилия беше попаднал на историята с „Грийнтрий“, провален опит за строителство преди двайсет и две години. Лейк и партньорът му бяха обявили фалит и от правна гледна точка бяха загубили на кредиторите си осемстотин хиляди долара. Партньорът беше обвинен в измама, но съдебните заседатели го оправдаха. Никой не беше казал нищо за Лейк, а жителите на Аризона го бяха избирали за конгресмен седем пъти след това.

— Ще отговоря на всякакви въпроси относно „Грийнтрий“ — каза Лейк. — Това беше просто несполучлива сделка.

— Пресата ще стане настъпателна — обади се директорът по връзките с медиите. — Вие сте ново лице и не сте разследван достатъчно. Сега ще започнат да се заяждат с вас.

— Вече започнаха — отвърна Лейк. — Нямам какво да крия.

Изпратиха го да вечеря в „Мортимър“, най-престижното заведение в момента, където той се срещна с Илейн Тайнър — адвокатката, която ръководеше „Ди-Пак“. Докато хапваха плодове и сирене, тя се спря на средствата, с които разполагаха в момента. Имаха двайсет и девет милиона на ръка без никакви значителни дългове, а непрекъснато пристигаха пари от целия свят.

Въпросът с харченето им беше по-сложен. Тъй като те не можеха да отидат директно за кампанията на Лейк, трябваше да ги използват другаде. Тайнър имаше няколко плана. Първият беше серия клипове, подобни на мрачните пророчества, съставени от Теди. „Ди-Пак“ вече купуваха медийно време в най-гледаните часове през есента. Вторият, и засега най-приятният, бяха кампаниите за гласуването в Сената и Конгреса.

— Ще се избият да ви предлагат подкрепа — каза тя с широка усмивка. — Невероятно е какво могат да постигнат няколко милиона долара.

Тайнър му разказа за изборите за представител в Конгреса от една област в Северна Калифорния, където титулярът от двайсет години, когото Лейк познаваше и презираше, бе започнал годината с четирийсет процента преднина пред неизвестен опонент. Последният пристигнал в „Ди-Пак“ и продал душата си на Лейк.

— Ние на практика поехме кампанията му — каза Тайнър. — Пишем речи, правим проучвания, водим цялата печатна и телевизионна реклама. Дори му наехме нов екип. Досега сме похарчили милион и половина и нашият човек намали преднината на опонента си на десет процента. А му остават още седем месеца.

Тайнър и „Ди-Пак“ се намесваха в предизборните кампании на трийсет конгресмени и десет сенатори. Тя очакваше да събере общо шейсет милиона долара и да ги похарчи до ноември.

Третата й основна идея беше да следи пулса на страната. „Ди-Пак“ непрекъснато правеше проучвания, всеки ден по петнайсет часа. Ако работниците в Западна Пенсилвания имаха някакъв проблем, в „Ди-Пак“ щяха да го знаят. Ако испаноговорещото население в Хюстън одобряваше новата социална политика, в „Ди-Пак“ щяха да знаят това. Освен това щяха да знаят примерно колко процента от жените в района на Чикаго харесват или не харесват някой клип на Лейк.

— Ние знаем всичко — похвали се тя. — Ние сме като Големия брат и виждаме всичко.

Проучванията струваха шейсет хиляди долара на ден и това беше евтино. Никой не можеше да го оспори. Най-важното беше, че Лейк имаше девет пункта преднина пред Тари в Тексас и дори във Флорида, където още не беше ходил. Освен това Флорида беше много близо до Индиана, родния щат на Тари.

— Тари е уморен — заяви тя. — Той губи увереност, защото беше спечелил в Ню Хампшър и парите се стичаха към него, а после изведнъж се появихте вие бог знае откъде, ново лице, ново послание, никакви стари проблеми, започнахте да печелите и парите потекоха към вас. Тари не може да събере петдесет долара на благотворителен обяд в някоя църква. Губи ключови фигури, защото не може да им плаща, а и те подушват новия фаворит.

Лейк дъвчеше парченце ананас и се наслаждаваше на думите й. Те не бяха нови; беше ги чувал от собствените си хора. Въпреки това беше по-сигурно да ги чуеш от устата на опитен играч като Тайнър.

— Какви са резултатите на вицепрезидента? — попита Лейк. Имаше собствена информация, но, кой знае защо, вярваше повече на Илейн.

— Той ще издържи номинацията — каза тя. Лейк вече знаеше това. — Но борбата на самия конгрес ще бъде жестока. В момента вие сте само на няколко пункта зад него по основния въпрос: „За кого ще гласувате през ноември?“

— Ноември е далеч.

— И да, и не.

— Много неща ще се променят дотогава — заяви Лейк, като си мислеше за Теди и се чудеше каква ли криза щеше да измисли той, за да стресне американския народ.

Вечерята беше съвсем лека и Лейк бе откаран от „Мортимър“ до малка трапезария в хотел „Хей-Адамс“. Там го чакаше дълга, късна вечеря с приятели — двайсетина колеги от Конгреса. Малцина от тях го бяха подкрепили в началото на кампанията, но сега всички горещо поддържаха своя човек. Повечето си правеха собствени проучвания. Лавината се спускаше с трясък по склона и помиташе всичко по пътя си.