Братството на розата

Да не стои по улиците — твърде голям риск да бъде забелязан. Да избира обществени места — така ченгетата няма да го безпокоят. Да избере място, което не е претъпкано — трябва да има пространство за маневриране. И изход — служебната врата зад щанда.

— Да ви долея? — запита сервитьорката зад него.

Той се обърна към уморената жена, облечена в измачкан костюм. Тя държеше чайник с кафе.

— Не, благодаря. Изглежда приятелят ми няма да дойде.

— Затваряме — тя погледна часовника си над съда с мляко. — След пет минути.

— Какво ви дължа?

— Осемдесет цента.

Той й подаде долар:

— Задръжте рестото. Най-добре да се обадя и да разбера какво се е случило с него.

— Ето там — тя посочи телефонен автомат близо до витрина с топки за боулинг.

Беше измъчен и се надяваше усмивката му да изглежда убедителна. Бе казал на Елиът, че ще се обади отново след тридесет минути. Пъхна монетата в процепа и натисна бутона за телефонистката. Продиктува й номера, даден му от Елиът. Код от района на Вирджиния. Съответният телефонен автомат би трябвало да е близо до Фолс Чърч, където живееше Елиът. Елиът нямаше време да пътува надалече.

Телефонистката му даваше указания в продължение на три минути. Той натисна монетата, вслуша се в различните шумове, докато тя падаше през процепа и чу бръмчене.

Елиът бързо отговори:

— Да?

Въпреки че разговорите по тези телефони не се записваха, телефонистката можеше да ги подслушва. С преносни думи Сол бързо обясни, какво се бе случило:

— Нашите приятели от Израел. Разпознах стила им. Те не искат вече да работя за списанието. Защо?

— Ще попитам редактора. Сигурно нещо се е объркало в счетоводството им.

— Има нещо общо с последния ми репортаж. Един от моите сътрудници се опита да ме възпре да напиша нов.

— Може би е мислил, че работиш за конкурентно списание.

— А може би той работи за конкурентно списание.

— Възможно е. Това е оспорван бизнес — промълви Елиът.

— Безмилостен е. Искам защита на работното място.

— И здравни осигуровки. Съгласен съм. Зная къде можеш да отидеш да си починеш. Административно убежище.

— Надявам се, че не е далече. Късно е. Пеш мога да бъда нападнат в гръб.

— Има хотел наблизо — използвайки код, Елиът каза адреса на Сол. — Ще ти направя резервация. Естествено, и аз съм обезпокоен. Имаш подкрепата ми. Ще разбера защо са се разсърдили.

— Моля те. Знаех, че мога да разчитам на теб.

— Затова са бащите.

Сол върна слушалката на вилката. Бе наблюдавал входа на игрището за боулинг. Чу трополенето на друга търкулната топка. Един противников играч се изсмя. Зад отворена врата с надпис „Офис“ плешив мъж дръпна някакви превключватели на стената. Светлините помръкнаха.

— Затваряме! — каза сервитьорката.

Сол огледа през стъклото на вратата терена на паркинга. Блещукаха електрически светлини. Зад тях страховито нарастваха сенките. Нямаше друг избор. Тръпки полазиха по гърба му, но той прекоси паркинга.

От ъгъла на запустелия блок той видя мястото, където трябваше да отиде. Това бе хотел. Елиът бе казал, че ще направи резервация. Сол се досети, че това не е в буквален смисъл — просто някаква шега. Той се усмихна.

Единствената светлина на улицата бе червеникавият неонов надпис, поставен на порутена дървена конструкция върху мръсния бетон:

Сол реши, че изгорялата буква можеше да бъде както M, така и W: MAYFARE или WAYFARE. Това всъщност нямаше никакво значение. Важното бе, че една от буквите липсваше, а това бе сигнал за него, че всичко е наред и мястото е сигурно. Ако всички букви светеха, това бе предупреждение, че трябва да стои настрана.

Той се огледа наоколо. Като не видя никой, продължи надолу по улицата. Кварталът беше бедняшки, а това е чудесно. Сам в три часа през нощта, той не би привлякъл внимание. Никакви полицейски коли не биха контролирали района. Нямаше да го питат къде е тръгнал и защо е навън толкова късно. Местните жители нямаше да го забележат.

Стъпките му отекваха. Не искаше да поеме риск като вземе такси и затова вървеше пеш вече няколко часа. Краката му се вдървиха, раменете го боляха. Често се връщаше назад, заобикаляше блоковете, за да провери дали не го следят. Не видя опашка. Но това не означаваше, че никой не го следи.

Скоро нямаше да има значение. Вече почти си беше у дома.

С приближаването му неоновият надпис ставаше все по-голям. Въпреки че беше хладно, капчици пот се стичаха по гърдите му, под високата яка на пуловера и предпазната жилетка, която носеше по няколко дни след изпълнение на задача. Ръцете му бяха вцепенени. Подтисна желанието си да побърза.

Отново се огледа. Никой.

Приближи се до хотела откъм задната му страна. Изкуши се да заобиколи сградата, за да провери околността. Още веднъж да се убеди, че всичко е наред. Но тъй като противниците му не биха могли да знаят, че е там, той не виждаше смисъл от излишни действия. Единственото, което искаше, бе да си почине, да избистри мозъка си и да разбере защо го преследват.

Елиът ще се погрижи за него.