Братството на розата

Той спря, за да пресече улицата. Мръсният хотел със затъмнени прозорци го очакваше. Само да премине през входа и ще има храна и удобства. Ще е под закрила.

Когато видя изкривените пукнатини на дървената врата, сърцето му заби.

Почувства се неспокоен. Формалностите. Елиът винаги казваше: „Независимо от обстоятелствата не нарушавайте правилата. Това е единственото нещо, което гарантира оцеляване. Винаги заобикаляй обекта. Провери околността. Подсигури се.“

Като се подчини на инстинкта си, той се обърна внезапно и стъпи на тротоара, по който досега бе вървял. Ако независимо от предпазливостта си бе следен, тази рязка смяна на посоката щеше да обърка преследвача и да го накара да се покаже.

Повеят го отклони. Неочаквано му припари, високо от лявата страна, близо до сърцето, под предпазната жилетка. Той не разбра какво става. После се сети. Беше прострелян. Заглушител. Изпъшка. Вятърът го блъсна.

Погледът му се замъгли. Той падна в мръсотията на улицата и се претъркули към канала. Куршумът бе изстрелян от горния етаж на сградата срещу хотела. Предпазната жилетка трябваше да го е спряла. Но защо кървеше?

Объркан, Сол се изправи на крака и тръгна пипнешком, превит на две, като се спъваше в боклуците по тротоара. Гръдният му кош гореше. Той тръгна по тясната улица, притискайки се до стените и се сля с тъмнината. Неясни сенки изникваха пред него. В далечния край видя друга улица.

Не трябваше да минава по нея. Ако го следят, не е само един човек. Сигурно има подкрепление — други от смъртоносния екип, които наблюдават съседните улици. Щом достигне до края на тясната уличка, ще го прострелят отново, в главата или в гърлото. Можеше сам да си устрои капан.

Сол се олюля до аварийната стълба. Лъхна го вонята на препълнените кофи за смет. Зад него, откроен на светлината на неоновия надпис, мъжки силует се приближаваше по уличката. Стъпките му отекваха в тайнствената тишина. Той вървеше със сгънати колене, приведен, като се целеше с малък автоматичен пистолет. На цевта на пищова имаше заглушител.

„Мосад“ — помисли си Сол. Характерните черти — полуприведена походка, като че са с плоски стъпала. Това бе гаранция, че убиецът ще запази равновесие, дори и да е ранен. Самият той също бе обучен да стои така.

Убиецът се промъкваше бавно в тъмнината под прикритието на стените.

„Той е много предпазлив“ — мислеше си Сол. „Не знае, че съм без пистолет. Ще се приближи бавно.“

Сол се обърна и погледна към другата страна. Още една фигура навлезе в уличката. Нямаше изход.

Но трябваше да има. По аварийната стълба? Не става — ако започне да се изкачва, ще предизвика вниманието им. Усети, че вече го притискат отблизо.

Вратата под стълбата? Хвърли се напред и натисна бравата, но тя беше заключена. С лакът строши прозореца до вратата и почувства късчета стъкла под сакото си. От ръцете му потече кръв. Знаеше, че трясъкът ще засили бдителността на преследвачите. Обувките му се ожулиха, като се промуши през прозореца, потрепери от болка при допира до гръдния му кош. Прекатури се и падна.

Удари се в пода. Наоколо бе тъмно. Мъжете от хотела трябваше да дойдат и да му помогнат. Трябваше да остане жив, докато пристигнат.

Започна да лази напред. Блъсна се в невидими перила и раздразни раната си. Пот обля челото му. Като опипваше наоколо, той достигна до две стълби — едната надолу, другата нагоре. Подтисна стенанието си и се заклати нагоре. Помещението вонеше на урина. Той се просна на площадката, придърпа се напред и удари главата си в колелото на бебешка количка.

Пипна мазните спици. Кръвта капеше от ръцете му, той бутна количката към горния край на стълбите. Колелата изскърцаха. Сол замръзна. Не издавай звук. Навън някой се промъкна покрай прозореца.

Той знаеше какво чувстват преследвачите му — единственият вход към сградата бе счупения прозорец, но това можеше да е капан.

Сянката спря.

Но Сол бе прострелян. Той се криеше. Преследвачът можеше да бъде сигурен.

Така беше. С удивителна бързина сянката се прехвърли през прозореца, тупна на пода, превъртя се и спря в тъмнината.

Убиецът щеше да намери двете стълбища. Но нагоре или надолу? Накъде беше тръгнал Сол? Правилото действаше. По-лесно е да се защищаваш отвисоко.

Проблемът беше дали Сол спазваше и се подчиняваше на правилото или беше тръгнал към мазето, надявайки се да излъже врага. Въображаема игра на ези-тура.

В сградата беше тихо. Изведнъж преследвачът тръгна по стълбището. Сол бутна количката, която го удари в лицето и чу трополене, когато преследвачът му се прекатури. Сол го изрита и усети как челюстта му се изметна.

Чу стон. Той хвана нападателя си за пуловера. Придърпа го с една ръка, а с другата го сграбчи за гърлото. Гръклянът изхрущя. Нападателят падна в конвулсии; задушаваше се. Пистолетът му тупна.