Братството на розата

Въпреки болката, Сол се наведе, за да го намери. Оръжието му беше познато, с размери на дланта. Често беше използвал такова — „Берета“. Тази имаше достатъчно дълга цев, за да се прикрепи заглушител. Специално направен, 0.22, така добре изработен, че каквото не му достигаше като мощност се допълваше с точност. Оръжието, предпочитано от хората на Мосад — още една тяхна визитна картичка.

Той надникна през прозореца. Надолу по улицата вторият преследвач дебнеше през сенките. Сол натисна спусъка, потрепна от последователните изстрели, но продължи да стреля докато другият не се строполи в конвулсии.

Той се наведе към стената и се опита да запази равновесие. Сигурно имаше и други. Трябваше да допуска това. Оцеляването му зависеше от предположения. Изчезвай! Бързо тръгна нагоре по стълбите.

В един от апартаментите изплака бебе. Той стигна до края на стълбището, бутна една метална врата, изпълзя на покрива, като насочваше пистолета си към отдушниците, просторите, тръбите, телевизионните антени. Никой. Движи се! Той пълзеше между сенките и хапеше устните си от болка, докато се смъкваше по-надолу. Звездите блестяха студено.

Изведнъж се озова на ръба. Другата сграда беше прекалено далеч, за да я достигне със скок. Огледа се наоколо и забеляза правоъгълна конструкция, издигаща се на покрива. Отвори вратата и се вгледа в тъмното стълбище. Господи, болката.

Един етаж, още един, после още един. Най-накрая стигна до долу и се огледа за изход. Може би някой чакаше, но той трябваше да поеме риска. Улицата беше тъмна. Той се измъкна навън. Задържа дъха си и се приближи към тротоара. Не чу изстрели. Никой не се втурна към него.

Успя. Но къде можеше да отиде. Не знаеше колко зле е ранен. Не можеше да се покаже за дълго време, защото щяха да го намерят.

Замисли се за хотела. Преследвачите му го бяха пресрещнали, бяха се опитали да му пресекат пътя. Той не разбираше защо не намери помощ там. Нападателите му използваха заглушители. Може би хората от спасителния екип не знаеха, че е ранен.

Но него го раниха пред хотела. Сигурно спасителният екип е наблюдавал. Но защо не успяха да излязат и да му помогнат?

Защото не знаеха къде е отишъл. Те не искаха да рискуват спокойствието на хотела. Те бяха останали на постовете си с надеждата, че той ще се добере до тях. Отивай там.

Той видя един ръждясал Плимут Дастър, паркиран до бордюра. Макар и очукан, беше единствената кола в мрачната уличка. Дано да беше отключена. Дано да можеше да запали.

Дано.

Дръпна вратата. Тя се отвори. Ключовете не бяха на таблото. С болка в гърдите, той се наведе надолу и бързо затършува докато намери каквото му трябваше. Съедини двете жици. Колата запали.

Стисна волана и натисна газта. Дастърът избръмча и се отдели от бордюра. Той зави покрай един ъгъл. Сградите бяха неясни. Пътят като че ли потъна, когато зави край друг ъгъл.

Той видя хотела пред себе си и зави в обратна посока към отсрещния бордюр. В светлината на неоновия надпис преследвачите му не биха могли да използват апарат за нощно виждане. Лещите така ще увеличат светлината, че тя би ги ослепила. Той трепна от удара, когато Дастърът се блъсна в бордюра и се разтресе. Колата се спря в едно мръсно бетонно стълбище и той отвори с рамо вратата. Колата остана в такова положение, че му осигуряваше прикритие. Сол се втурна нагоре и затръшна входната врата. Веднага се наведе на пода и се завъртя, за да насочи пистолета към улицата.

Беше стигнал до хотела. Той беше спасен.

Тишината го зашемети. А спасителният екип? Къде бяха те?

Огледа се зад себе си, но видя само тъмнината.

— Ромул — извика и чу ехото, но отговор не получи.

Той запълзя. Усещаше миризма на прах и плесен. Къде, по дяволите…? Мястото беше пусто. Объркан, той претърси тъмното фоайе. Никой. Провери офиса и стаите по коридора, като поглеждаше назад към входа и се ослушваше да не дойде някой.

Съвсем пуст. Нищо не бе подготвено за неговото пристигане. Не беше сигурно място. Господи, този хотел беше стръвта, за да го вкарат в капана! Никой не е очаквал той да влезе вътре!

Сега разбра, че мъжете, които чакаха бяха дошли заради него. Но не да го спасят. Те трябваше да го проследят и да го убият. Те бяха дошли, за да търсят него. Колата отвън ще ги ориентира.

Сол се втурна към вратата. Забързан по стълбите, видя въоръжен мъж да се появява зад ъгъла. Беше насочил автомат със скъсена цев, без съмнение Узи.

Стреля в движение. Видя нападателя си да се хваща за ръката и да се скрива зад ъгъла.

Не беше губил време да търси жиците под таблото, за да загаси двигателя на колата. Вратата откъм шофьорското място висеше отворена. Сол дръпна скоростния лост. Колата изскърца, разтресе се и се отдели от тротоара. Избръмча неравномерно надолу по улицата. Порой от куршуми раздроби задното стъкло. Стъкълцата го посипаха целия. Той рязко се наведе, като се опитваше да се скрие.