Братството на розата

Сол се стараеше да не бърза, напусна казиното и се отправи към дъсчения мост. След бляскавото осветление очите му още не бяха свикнали със сумрака. Туристи се облягаха на парапета. Те гледаха вълните, които обливаха брега и дрехите им се развяваха от тих повей. Той ги подмина и се озова на мостчето. Отново погледна часовника си.

Мъжът трябваше да е вече мъртъв.

Светлините на оранжерията се отразяваха в стъклата и скриваха нощта. Елиът се разхождаше между редовете и се опитваше да отвлече вниманието си с розите, вдишвайки аромата и свежестта им. Имаше различни видове, безброй по големина и цвят. Изящни и крехки, те изискваха специални грижи и обработка.

„Като мъжете, които контролирам“ — помисли си той. Наистина Елиът винаги бе вярвал, че неговите мъже са чувствителни като розите и също тъй красиви. С бодли.

Но понякога дори най-добрите от неговите възпитаници трябваше да бъдат отстранени.

Той поспря, за да се наслади на пурпурната червенина на розата. Изглеждаше сякаш пропита с кръв.

Замисли се за синята роза, за която беше споменал на Сол в Денвър.

Намръщи се и погледна часовника си. Почти полунощ. Навън априлската нощ бе мразовита и суха. Но оранжерията беше топла и влажна. Въпреки че се потеше, той носеше жилетка и сако.

Елиът присви устни. Челото му се сбръчка. Нещо не беше наред. Преди час го уведомиха, че операцията е провалена — Сол е оцелял. Смъртоносният екип беше отстранил тялото на мъртвия наемен убиец, но едва след като силите за сигурност в Атлантик Сити го бяха открили. Този дребен детайл трябваше да се има предвид. За да успокои нервното си напрежение, Елиът се забавляваше, като си представяше широко отворените очи на някоя знаменитост от Атлантик Сити, която отваря вратата на съблекалнята и вижда труп на пода. След многото гангстерски филми, супер звездата най-после се озовава в тях. Истинският живот щеше да е като урок. Но как можеше да се предотврати тази подробност?

Задоволството му се изпари, когато чу телефона да звъни. Специалният телефон — зеленият. Той беше подходящ за оранжерията, сложен върху поставката за саксии, близо до черния. Малцина знаеха номера му. Елиът се надяваше, че го търси точно определен човек. Въпреки че беше чакал напрегнато, той остави телефона да звънне още два пъти. Прочисти гласа си и вдигна слушалката:

— Ало?

— Ромул — каза измъчен глас. — Черен флаг.

Мъжът сякаш бе останал без дъх. Елиът допускаше, че телефонът в оранжерията се подслушва, затова той и хората му използваха предварително уговорени кодове. Ромул беше Сол. Черен флаг означаваше извънредно положение или по-точно, че защитата им е разбита и някой е мъртъв.

Елиът отговори:

— Дай си номера и аз ще ти се обадя след петнайсет минути.

— Не — избъбри Сол.

Елиът прехапа устни.

— Тогава ти ми кажи как да стане.

— Аз ще съм в движение, ти ми дай номер.

— Изчакай десет секунди — Елиът бръкна в сакото си и извади химикал и тефтер. Той написа номер, който знаеше, че Сол е запомнил:

967–876–9988

По-долу написа номер на телефонен автомат, за който бе убеден, че е сигурен:

703–338–9022

И след това извади горния от долния телефонен номер:

264–538–0966

Сол трябваше да извади този резултат от първия номер, който беше запомнил:

967–876–9988 — 264–538–0966 = 703–338–9022

И така се получаваше номерът на телефонния автомат, който Елиът бе запланувал да използва:

— След трийсет минути — съобщи рязко Сол.

Елиът чу щракването на слушалката. Остави телефона и се почувства напрегнат. Трябваше да изчака докато се овладее. Настояването на Сол той да му се обади, а не обратното, беше неочаквано, но не и фатално. Ще трябва да излезе и да намери безопасен телефон. Но ако Сол му бе дал номер, той щеше да го използва, за да определи телефона, от който се обажда. И тогава би могъл да прати екип на това място.

Сега трябваше да измисли друг начин. Съсредоточи се в розите си. Поклати глава, когато му хрумна решението.

Погледна часовника си и беше изненадан, че са изминали десет минути, откакто Сол затвори. Все още имаше време да отиде с колата си до телефона, който беше решил да използва. Той беше на външната стена на един супермаркет. След полунощ нямаше да има никой в този район. Ще се обади набързо, за да подготви капана. Една минута за инструкциите. После ще чака Сол отново да се свърже с него.

Когато изгаси лампите на оранжерията си, почувства моментно колебание. Седеше в тъмнината и си мислеше, че Сол бе изключителен и съжали, че трябва да го премахне. Но около Елиът имаше много превъзходни мъже, тъй че един повече или по-малко не би имал съществено значение.

Още нещо го тревожеше — начина, по който Сол избегна капана в Атлантик Сити. В крайна сметка какво от това, ако Сол беше по-добър отколкото Елиът предполагаше.

Залата за боулинг трещеше от удари и търкалящи се топки. Само на една трета от коридорите имаше играчи. „Рикис Ауто Парт“ вземаше превес над „Фърст-рейт Мъфлърс“.

Сол седеше на въртящия се стол, обърнат с гръб към щанда за закуски. Опитваше се да изглежда погълнат от играта, но в действителност изучаваше входа на залата.