Братството на розата

Може би някой от хората на Елиът е двоен агент. Но за кого? За Мосад?

Сол блъсна вратата. Светлините угаснаха. Използва носна кърпичка, за да попие кръвта от гърдите си. Почувства умора и студ в нощта.

Не обичаше съвпадения. Елиът го бе пратил в Атлантик Сити, място, което изглеждаше необичайно, където един от членовете на вече разформированата им група се бе опитал да го… Сол почна да трепери. Елиът също го бе изпратил в изоставен хотел. Където Сол отново едва не беше убит.

Един общ знаменател. Елиът.

Заключението беше немислимо. Елиът — осиновителят, бащата на Сол, беше сключил сделка срещу него.

Не!

Сол дръпна полото си и слезе от колата. Пет часа. Небето на изток посивяваше.

Напусна двора за ремаркета и закрачи по магистралата. На паркинга за товарни коли той зачака в сянката на един половинтонен камион, докато шофьорът му излезе от ресторанта.

Шофьорът се сепна, като го видя.

— Петдесет долара, за да ме вземеш — рече Сол.

— Това е нарушение на правилата. Виждаш ли знака? Никакви пътници. Ще загубя работата си.

— Сто.

— И да ме нападнеш при първа възможност. Или твоите хора да ограбят камиона.

— Двеста.

Шофьорът посочи:

— Имаш кръв по дрехите си. Бил си се или те търсят ченгетата.

— Порязах се, докато се бръснех. Триста.

— Няма начин. Имам жена и деца.

— Четиристотин. Това е максимумът.

— Не стига.

— Ще почакам някой друг шофьор — Сол се запъти към друг камион.

— Ей, момче.

Сол се обърна.

— При толкова пари сигурно наистина искаш да се измъкнеш от града.

— Баща ми е болен.

Шофьорът се изсмя.

— И чака с банковата ми сметка. Надявах се да предложиш пет стотака.

— Нямам толкова.

— Виждал ли си някога Атланта?

— Не — излъга Сол.

— Ще я видиш — шофьорът протегна ръка. — Парите?

— Половината сега.

— Достатъчно. В случай, че имаш смешни намерения, по-добре да те предупредя. Бях във флота. Зная карате.

— Наистина ли? — каза Сол.

— Не мърдай докато те претърсвам. По-добре ще е да не намеря пистолет или нож.

Сол бе изхвърлил заглушителя и бе прибрал малката Берета в бельото си, между чатала. Беше неудобно, но той знаеше, че само претърсвания до голо са прецизни. Шофьорът щеше да опипа само външните страни на тялото, ръцете, по краката и по гърба. Но Сол се опасяваше, че шофьорът ще забележи нещо неестествено на гениталиите му или ще достигне до бельото му. Ако това се случеше…

— Всичко, което ще намериш са четиристотин долара — обади се той. — В Атланта, ако ченгетата почнат да ме търсят, ще зная кой е виновен. Ще се обадя на шефа ти и ще му кажа за нашата уговорка. Ще ми бъде по-добре, като зная, че си загубил работата си.

— Така ли се говори на приятел? — ухили се шофьорът.

Както Сол предполагаше, той го претърси само отстрани.

Денят изсветляваше. Докато камионът ревеше по магистралата, той се престори, че спи и премисляше случилото се. Елиът… Нещо беше ужасно объркано. Не можеше все да бяга. Не можеше да се скрие завинаги.

Защо Елиът иска да ме убие? Защо Мосад?

Това вече беше сигурно. Нуждаеше се от помощ. Но на кого да се довери?

Слънцето проблесна през пелената на вятъра.

Притисна гърдите си. Потеше се. Трепереше. Мислеше за Крис.

Неговият некръвен брат.

Църквата на Муун

Сред морето от ориенталци на шумната и мръсна улица „Сайлъм“, високият бял човек успяваше да избегне хорското внимание. Той нарочно се движеше плавно и отмерено, в хармония с ритъма на тълпата. Веднага щом някой го усетеше, мъжът беше вече изчезнал. Неопитен наблюдател не би могъл да отгатне народността му. Французин може би или англичанин. Може би германец. Косата му беше кестенява, но беше трудно да се определи като светла или тъмна. Очите му бяха кафяви, но понякога сини или зелени. Лицето му овално, но и ъгловато. Не беше слаб, но не беше и достатъчно тежък. Обикновено сако, риза и панталони, в неутрален цвят. Трийсетина годишен, може би по-стар, а може би и по-млад. Без белези, брада или мустаци. Необичаен само в едно — беше невидим.

Всъщност беше американец. Въпреки че пътуваше под много самоличности, истинското му име бе Крис Килмууни. Тридесет и шест годишен. Белезите по лицето му бяха прикрити чрез пластична операция. Наистина то бе променяно няколко пъти. Етикетите на дрехите му бяха изрязани. В подплатата на сакото си беше зашил сумата от пет хиляди долара в различни валути. Останалата част от парите му, за краен случай — петнадесет хиляди долара, бяха обърнати в злато и скъпоценности. Например осемнадесет каратов златен часовник „Ролекс“ и ценна верижка, които не носеше открито. Той трябваше винаги да е готов да пътува от държава в държава, възможно най-бързо, независим от банки. Не се притесняваше, че някой крадец, заподозрял състоянието му, може да го ограби. Под сакото си носеше 7.65 мм автоматичен Маузер ХС, закачен на колана. Погледът на Крис, обаче, обезкуражаваше всеки изпречил се насреща му много повече от оръжието. Дълбоко в очите му, зад променящите се цветове, се таеше някаква заплаха, което караше непознатите да се отдръпват.