Братството на розата

— Разбираемо. Но все същото… — започна да потропва с пръсти по бюрото.

— Ако започнете проучване, псевдонимът ми е Рем.

Свещеникът спря да потраква с пръсти.

— В такъв случай, ако останете през нощта тук, ще се опитам да ви отговоря сутринта.

„Това не е твърде скоро“ — помисли Крис.

Крис седеше в трапезарията и ядеше пиле с юфка. Беше силно подлютено, както го предпочитат тайландците. Очите му се насълзиха; ноздрите му се разшириха. Пиеше топла кола и гледаше през прозореца. Облаците бяха наближили града. Валеше тежък и пороен дъжд, като разтопено олово. Дори кръстовете в гробището не се виждаха.

Упорството на отец Джанин го дразнеше. Беше сигурен, че в момента той върти телефони, за да го проучва. Разбира се, че телефонът не е подслушван. Нито пък убежището. Мястото беше неутрална територия. Всеки, който осквернеше святостта на убежището, щеше да бъде отстранен от мрежата, преследван от световната разузнавателна общност и екзекутиран.

Все пак Крис се тревожеше. Веднага щом агенцията научи, че той е там, шефът на местното бюро ще се запита защо. Ще се свърже с началника си. Значението на псевдонимите се съдържаше в първите им две букви. Например АМ означава Куба, следователно АМАЛГАМА е кодовото название на операция в тази страна. Началникът щеше да провери първите две букви от псевдонима на Крис — РЕМ. РЕ означаваше, че Крис може да отговаря само пред Главното Управление в Ленгли, Вирджиния и по специално пред Елиът. Скоро Елиът щеше да е информиран, че Крис е пристигнал неочаквано в Банкок. Елиът, разбира се, ще бъде озадачен, защото не го е изпращал там.

Това беше проблемът. Крис не искаше Елиът да следи действията му. Въпреки че Елиът знаеше за намеренията му, Крис не искаше шефът му да разбере последствията. Не искаше да наскърби и притесни Елиът.

Опита се да не показва нетърпението си. При първа възможност ще отиде при свещеника и ще разбере името на зъболекаря.

Твърде загрижен, той отмести очи от печалния дъжд зад прозореца. Изтри потта, замъгляваща погледа му, и невярващо се втренчи в един човек, който не беше виждал от седемнадесет години.

Мъжът, влязъл в трапезарията, беше китаец. Слаб, с кръгло лице, благовъзпитан. Носеше безукорен сивокафяв костюм в стил „Мао“. Човек не би му дал шестдесет и две години, заради младоликото лице и гъстата черна коса.

Мъжът се казваше Чин Кен Чан. Коефициент на интелигентност — 180. Освен китайски, говореше руски, френски и английски. Крис познаваше миналото му. Образованието си беше получил в Оксфордския университет от 1939 година до края на войната. По това време е бил повлиян от членовете на комунистическата организация в университета, които били лесно спечелени за идеята да помагат на Мао след войната от „къртицата“ Гай Бърджис. Тъй като Чан беше хомосексуалист, никога не бе повишен повече от чин полковник в разузнаването на Китай. Въпреки невзрачния си вид, той беше ценен идеалист за каузата на Мао и един от най-добрите му убийци, особено при удушаване с жица.

Чан погледна безразлично Крис и се запъти към друга маса. Той важно се намести и пъхна ръка между копчетата на сакото си, за да извади пръчиците си за ядене.

Крис предъвка и преглътна, прикривайки изненадата си.

— Снежният леопард.

Чан повдигна глава.

— Снежният леопард тъгува ли за Дълбокия сняг?

Чан кимна безразлично.

— Изминаха тридесет години, откакто не е имало Дълбок сняг в Ориента.

— А аз си мислех за преди седемнадесет години. Мисля, че тогава валеше сняг в Лаос.

Чан се усмихна учтиво:

— Тогава там имаше само двама американци. Спомням си, че бяха братя, но не по рождение.

— И единият от тях завинаги ще ви е благодарен.

— Крис? — промълви Чан.

Крис кимна със свито гърло:

— Хубаво е, че те виждам, Чан.

Сърцето му заби силно. Той се усмихна и стана. Те прекосиха стаята и се прегърнаха.

Отец Джанин се чувстваше напрегнат. Веднага след като прислужникът заведе Крис в трапезарията, той грабна телефона на бюрото си и започна да набира бързо.

— Рем — каза отецът, остави слушалката, гаврътна чаша бренди, намръщи се и зачака.

Съвпаденията го притесняваха. Преди два дни беше предоставил убежище на един руснак — Йосиф Маленов, директор на отдела в КГБ, занимаващ се с наркотрафика в югоизточна Азия. Маленов си стоеше в стаята, където свещеникът всеки ден му носеше по 300 милиграма Дилантин, както им беше уговорката, за да успокои изблиците му на ярост и свръхнапрежение. Лечението действаше.