Читаем Братството на розата полностью

— Не мога да чакам толкова дълго. Руснакът си отива утре.

— Искам да получа важна информация от свещеника.

— Тогава побързай. При това което правя, приятелството ни няма да бъде пропуснато. След всички тези години съвпадението от нашата среща ще изглежда подозрително. Съдба, приятелю. Не ти спасих живота толкова отдавна, за да го загубиш заради мен сега. Махни се оттук. Моля те.

Заваля по-силно.



Нещо събуди Крис. Той лежеше в тъмната стая, присвил очи срещу светещия циферблат на часовника си. Три и половина. Озадачен, той остана неподвижен и се концентрира. Бурята беше отминала. По стряхата се процеждаха случайни капки вода. Лунна светлина проникваше през отворения прозорец. Той усещаше тежката миризма на реката и наторената почва в градината отдолу. Заслуша се в песните на пробуждащите се птички.

За момент си помисли, че се е събудил само по навик. През шестте години в манастира беше свикнал да използва часовете преди зазоряване за медитация. Както и да е, беше нормално скоро да се събуди.

Но тогава се загледа в светлината, която се процеждаше в процепа под вратата. Премина сянка. Който и да беше, той знаеше как да ходи като животно, пренасяйки тежестта на тялото си върху външната част на стъпалата. Представи си котка, тихо дебнеща жертвата си.

„Може би прислужник, охраняващ коридора. Или Чан. Или пък някой, който следи Чан. Или пък него, заради приятелството му с Чан“ — помисли си Крис.

Той сграбчи Маузера до себе си, отметна чаршафите и скочи в тъмното зад прикритието на стола. Беше гол. Тестисите му се свиха. Притаи дъх и зачака предпазливо, целейки се във вратата.

Отвън се чу шум, наподобяващ удар с юмрук във възглавница. Дори и заглушен, личеше, че е доста силен.

Някой изстена, нещо се строполи на пода.

Крис излезе иззад прикритието си и запълзя към стената до вратата. Долепи ухо до стената и чу как хлопва резе при отварянето на една врата в коридора.

Разтревожен глас каза на руски:

— Какво си направил?

— Той идваше в твоята стая. Виждаш ли жицата? Искаше да те удуши. Нямах друг избор. Трябваше да го убия — Крис чу отговора на стария свещеник, също на руски.

Крис отвори вратата. Ако останеше в стаята си, отецът можеше да се чуди, защо шума не го е събудил. Без това подозрителен, свещеникът можеше да реши, че и Крис е замесен по някакъв начин в това.

Крис сви очи срещу светлината в коридора.

Свещеникът се обърна към звука е насочен пистолет, руски Токарев със заглушител.

Крис замръзна. Вдигна ръце с Маузера високо над главата си.

— Гласовете ви ме събудиха — вдигна рамене той. — Виждам, че това не е моя работа.

Крис изчака свещеникът да го пусне, пристъпи назад към стаята си и затвори вратата.

Вторачи се в тъмното. Пред другата врата беше видял мъж. Около шестдесет и пет годишен. Блед и съсухрен. Тъмни кръгове под очите. Чорлава коса. Нервни тикове. Носеше копринена пижама, цялата в петна от пот. Йосиф Маленов. Не го беше срещал, но беше виждал негови снимки и знаеше, че Маленов е пристрастен към наркотиците.

На пода, между отеца и Маленов, Крис видя тялото на Чан. Черепът му беше пръснат от 7.62 милиметров куршум на руски пистолет. Подът беше почернял от кръв и урина. Нямаше място по тялото му, от което би могло да се разбере дали Чан е жив.

Крис кипна. Някакви други сенки спряха светлината, идваща изпод вратата му. Разпозна шум от разгъване на одеяло. Чу мъже, повече от двама. Тихи, но не толкова, колкото би могъл да бъде Чан. Те вдигнаха тялото, завиха го и то отнесоха. Крис почувства парливата миризма на сандалово дърво, а после и миризмата на борова смола. Някой сигурно беше запалил тамян и поръсил със стърготини пода, за да попият петната.

Крис пристъпи внимателно към прозореца, без да се показва от него. Птиците излетяха от дървото, подплашени от неканените гости. Силуетите на двама прислужници ориенталци се откроиха на лунната светлина. Те излязоха от дома на свещеника, натоварени с нещо тежко, завито в одеяло. Водеше ги трети прислужник, който осветяваше пътеката между кръстовете в гробището и растенията в градината.

Те се спуснаха надолу към реката — или за да нахранят крокодилите с Чан, или за да го прекарат с лодка до джунглата.

„Приятел“ — помисли си Крис. Сърцето му се сви.

Стисна здраво Маузера.



Отец Джанин се прекръсти. Коленичил пред олтара в църквата, той казваше всекидневната си молитва. Отецът се загледа в обредните свещи, които запали, обгърнат от аромата на пчелен восък и тамян. Те блещукаха в тъмнината.

5.00 сутринта. Църквата тънеше в тишина.

Свято убежище.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза
Коварство и любовь
Коварство и любовь

После скандального развода с четвертой женой, принцессой Клевской, неукротимый Генрих VIII собрался жениться на прелестной фрейлине Ниссе Уиндхем… но в результате хитрой придворной интриги был вынужден выдать ее за человека, жестоко скомпрометировавшего девушку, – лихого и бесбашенного Вариана де Уинтера.Как ни странно, повеса Вариан оказался любящим и нежным мужем, но не успела новоиспеченная леди Уинтер поверить своему счастью, как молодые супруги поневоле оказались втянуты в новое хитросплетение дворцовых интриг. И на сей раз игра нешуточная, ведь ставка в ней – ни больше ни меньше чем жизни Вариана и Ниссы…Ранее книга выходила в русском переводе под названием «Вспомни меня, любовь».

Бертрис Смолл , Линда Рэндалл Уиздом , Фридрих Иоганн Кристоф Шиллер , Фридрих Шиллер

Любовные романы / Драматургия / Драматургия / Проза / Классическая проза