Братството на розата

— Значи предпочетохте да отговаряте пред нас?

— Признавам, направих грешка. Трябваше да го наблюдавам по-отблизо. Но той ме убеждаваше, че няма да действа против вашия служител. Когато намерих тялото, се надявах смъртта да е естествена. Ако не мислех така, защо щях да си признавам грешката? Разбирате проблема ми.

— Естествено.

Началникът на отдела вдигна телефона. След като набра номера и изчака отговор, той докладва на шефа си:

— Светото убежище беше нападнато. Повтарям: нападнато. Кристофър Патрик Килмууни, с псевдоним Рем от ЦРУ — началникът на отдела повтори показанията на свещеника. — Той е на път за Гватемала — Продиктува адреса. — Последно е потвърдил, че отива там, но имайки предвид случилото се, не мисля, че ще направи точно това. Да, знам, че е с петнайсет часа преднина.

След като слуша една минута, началникът на отдела затвори телефона.

Обърна се към свещеника и го застреля.

— Сигурен ли сте? — измърмори директорът на ЦРУ в слушалката.

— Напълно — отговори шефът на КГБ по извънредната линия за международни разговори. Той говореше на английски, тъй като събеседникът му не знаеше руски. — Разбирате ли, не се обадих да искам разрешение. Тъй като злосторникът е от вашите хора, аз само следвам протокола и ви информирам за намеренията си.

— Давам ви дума, че не е действал по мое нареждане.

— Това няма значение, дори и да е било така. Вече съм телеграфирал. В момента свръзките ви би трябвало да приемат вашите съобщения. Според договорните условия за убежищата на Абелар. Вдигнал съм на крак всички служби. Ще ви прочета последните три изречения. „Намерете Рем. Всестранно споразумение. Действайте по ваше усмотрение.“ Приемам, че след като вашето управление е било замесено, вие ще го преследвате по-ревностно от всички други.

— Да… имате думата ми — директорът на ЦРУ преглътна, затваряйки телефона.

Той натисна бутона на вътрешния си телефон и изиска досието на Кристофър Патрик Килмууни.

Тридесет минути по-късно научи, че Килмууни е бил зачислен към полувоенния клон на Тайните Сили, Генерален щаб 13. Един от най-квалифицираните оперативни работници в управлението.

Директорът простена. И без друго е лошо да имаш грижи с човек, който не се подчинява. Но много по-лошо е, когато той се окаже убиец от най-висока класа. Протоколът, а и благоразумието изискваха за унищожаването на този човек да се използва група от други подчинени на Генерален щаб 13.

Досието на Рем разкри още нещо на директора. Той ядосано излезе от кабинета си.

Елиът беше ръководител на Рем.

— Не знам нищо за това — рече Елиът.

— Вие сте отговорен за него! Трябва да го намерите! — каза директорът. С това довърши аргументите си и шумно излезе от стаята.

Елиът се усмихна на отворената врата. Запали цигара. Зърна пепел на черния си костюм и внимателно я почисти. Очите му проблясваха от удоволствие, че директорът бе дошъл, вместо да нареди той да отиде при него. Тази сърдита визита беше още едно доказателство за слабостта на директора и за силата, на която се радваше Елиът.

Той плъзна стола си до прозореца. Слънчевите лъчи стоплиха лицето му. Отдолу внушителен паркинг се простираше до оградата, а дърветата скриваха сградата от магистралата за Ленгли, Вирджиния. Оттук той виждаше само част от десетките хилядите коли, ограждащи масивната висока постройка във формата на буквата Н.

Усмивката му се стопи. Погълнат вече от преследването на Сол, вчера бе обезпокоен от съобщението, че Крис, некръвният брат на Сол, е пристигнал в убежището на Абелар в Банкок. Елиът не му бе давал инструкции да отива там. През последните няколко седмици, откакто бе напуснал поста си в Рим, Крис не бе докладвал. Предположение: Крис е убит.

Но сега той неочаквано се появи отново. Дали се е крил през цялото това време, докато накрая е успял да се добере до убежището? Сигурно е можел да намери начин да се свърже с Елиът преди това или поне да установи контакт, когато е пристигнал в Църквата на Муун. Това не беше разумно. Да пита за зъболекар, без да се е свързал с агенцията. Да оскверни убежището, като убие руснака. Какво по дяволите ставаше? Крис знаеше правилата. Най-изпитаните убийци от всяка мрежа щяха да го преследват. Защо бе постъпил така глупаво?

Елиът сви набръчканите си устни.

Двама некръвни братя. И двамата преследвани. Симетрията му се понрави. Слънчевата светлина блестеше в колите на паркинга. Усмивката му се възвърна. Бе открил разрешението на проблема си.

Сол и Крис. Сол трябваше да бъде убит преди да се е досетил защо го преследват. А кой може да знае къде се скрие той, ако не двойникът му?

Но зъболекаря… Елиът потрепери. Нещо в тази подробност го тревожеше. Защо преди да убие руснака Крис е търсел зъболекар?

Тръпки полазиха по гръбнака на Елиът.

— Мексико Сити — каза Крис. — Първият полет.

Зад гишето за самолетни билети хавайката набра нещо на клавиатурата на компютъра.

— Колко, сър?

— Един — отговори той.

— Първа класа или туристическа?

— Няма значение.

Жената се вгледа в екрана.

Гласовете по микрофоните бръмчаха в шумната претъпкана аерогара. Крис усещаше, че и други клиенти чакат зад него.