Братството на розата

— Вече не — рече помощникът. — Трябва да е забелязал съгледвачите си в самолета. Половин минута преди излитането скочил през аварийния изход.

— На пистата?

Помощникът кимна.

— Боже мой.

— Съгледвачите не са успели да го хванат.

— Бих се учудил, ако бяха успели. Той е един от най-добрите. Все пак аз го обучавах — Елиът се усмихна. — И така, той се крие в Хонолулу. Въпросът е какво бих направил аз, ако бях на мястото на Рем. Един остров не е добро скривалище. Мисля, че бих се опитал да изчезна оттам. Веднага.

— Но как? И накъде? Най-малкото знаем къде не би отишъл. Ще е лудост, ако опита да се добере до Гватемала или Мексико. Трябва да прецени, че ще го чакаме там.

— А може да прецени, че няма да го чакаме, щом тези страни са така ужасно предвидими — каза Елиът. — Има заплаха и неутрализиране на заплахата. Увлекателна задача. На негово място как бих се измъкнал от Хаваите? Учителят трябва да може да прогнозира действията на ученика си.

Усмивката му угасна, когато си помисли: „Защо тогава не предугадих действията на Сол?“

В Атланта азалиите цъфтяха, въпреки че Сол ги видя само през светлината на фаровете, когато камионът премина покрай парк близо до града. Розовите им цветове, примесени с бялото на кучешкия дрян, приличаха на очи по пътя. Кървенето му беше спряло, въпреки че гърдите му все още пулсираха от раната. Треската му не бе преминала.

— Ти си дотук — каза шофьорът и спря със свистене под един надлез. — Депото ми е на миля път. Не мога да допусна да те видят. Както ти казах, ако вземам пътници, ще загубя работата си.

— Това е достатъчно — Сол отвори вратата. — И благодаря.

Шофьорът поклати глава:

— Не е достатъчно. Забравяш нещо.

Сол се намръщи и слезе на пътя.

— Не мисля.

— Помисли пак. Парите. Не си ли спомняш? Половината в началото и половината, когато стигнем. Дължиш ми още двеста долара.

Сол кимна. Погълнат от въпроса защо баща му го преследва, той бе забравил за сделката си с шофьора. Това не изглеждаше толкова важно.

Шофьорът плъзна ръце под седалката.

— СПОКОЙНО — рече Сол. Той имаше нужда от всичките си пари. Но шофьорът бе удържал на думата си. Сол сви рамене. Даде му ги.

— Само още една минута и…

Шофьорът измъкна ръцете си изпод седалката.

— Твърде дълго кара. Нервите ти са напрегнати.

— Това е заради лимита на скоростта.

— Купи на жена си кожено палто.

— Сигурно. И ще отида с останалото в Макдоналдс — ухили се шофьорът и прибра парите в джоба си.

Спирачките изсвистяха. Камионът потегли. В тъмнината под надлеза Сол видя как стоповете изчезнаха. Дочу грохота на минаващи коли отгоре и пое по тъмния път.

Последният път, когато бе в Атланта, бе проверил няколко хотела в случай, че му потрябват някога. Раната му изискваше внимание. Нуждаеше се от баня. От смяна на дрехите. Не можеше да рискува с място, където общественото положение на гостите прави впечатление, тъй като сметката се заплаща предварително. Трябваше да стои далече от лукса на Пийчтри стрийт. Знаеше точно къде да отиде.

Чу се писък на влак в далечината. Старите сгради го прикриваха. Прегърби се, за да намали болката от раната. Усети, че се приближават. Бяха четирима, ако треската не бе отслабила слуха му.

Точно след като прекоси моста над реката. Потокът ромолеше под него. Зад една изгоряла сграда в запустяло място той се приготви. С окървавените си дрехи и така прегърбен сигурно изглеждаше лесна плячка.

Те изникнаха от мрака и го обградиха. За момент му напомниха на бандата, която преби Крис и него преди години до сиропиталището.

— Не съм в настроение — каза той.

Най-високият се ухили.

— Казвам ти — продължи Сол.

— Хей, всичко, което искаме са парите ти. Няма да те нараним. Обещаваме ти.

Останалите се кикотеха.

— Сериозно ви говоря — рече Сол. — Разкарайте се.

Стесниха кръга. Подсмихваха се.

— Закъсали сме — каза високият.

— Опитайте с някой друг.

— С кого? Няма никой друг. Да виждаш някой наблизо?

Високият извади автоматичен нож.

— Трябват ти уроци. Не го държиш правилно.

Високият се намръщи. За момент изглежда се поколеба. После погледна останалите. Гордостта му го накара да нападне с ножа.

Сол им счупи крайниците.

— Както казах грешка.

Почти си беше тръгнал. Хрумна му да ги претърси.

Седемдесет долара.

— Мястото е заето — изръмжа мъжът с четвъртитата челюст и посочи халбата бира пред стола на бар-плота.

Крис сви рамене и седна. Започна да си тактува с пръсти „Комарджията“ на Кени Роджърс.

— Приятелят ти няма да се нуждае от него докато е в тоалетната.

На подиума в дъното стриптизьорка бавно се поклащаше в ритъма на кънтри мотив.

— Тази май ще се нарани — каза Крис.

Едрият мъж се навъси.

— Не е единствената. Ти мазохист ли си? Това ли ти е проблема?

— Не. Аз правя секс само с жени.

— Разбрах те.

Мъжът носеше риза на цветчета, която падаше свободно над джинсите му. Той смачка цигарата си, стана и се втренчи в Крис.

— Търсиш си го. С този стол така ще те блъсна, че…

— Веднъж вече опита в Сайгон. Не се получи.

— Но това е Хонолулу. Сега мога да се справя с теб.

— Нямам време за твоите опити — Крис се обърна към бармана — Още една бира за приятеля ми. И кола за мен.