Братството на розата

— Няма да участвам в нищо незаконно.

— Какво незаконно има в това зъболекар да вади зъби?

Докторът вдигна рамене.

— Ексцентричен съм. Изпълнете желанието ми — каза Крис. — Ще дойда след два дни. Няма да издавате документ за визитата ми. Няма да ми правите рентгенова снимка.

— Без рентгенова снимка не мога да гарантирам работата си. Може да се получат усложнения.

— Няма да има значение.

Зъболекарят се навъси.

Сега Крис чакаше втренчен в евтините дървени столове и напукания, покрит със синтетична материя диван. Нямаше други пациенти. Флуоресцентната лампа бръмчеше. Погледна към списанията, издадени на испански. Вместо да си вземе едно, той затвори очи и се съсредоточи.

„Скоро“ — помисли си той. Довечера, преди да се завърне в гората, ще дойде тук и ще разруши офиса. Все пак, въпреки обещанието, винаги съществуваше възможност лекарят да състави документ или да му направи рентгенови снимки, докато Крис е в безсъзнание от упойката. Важно бе да не останат доказателства.

Ще се върне в сечището в гората и ще започне своето постене. По всяка вероятност ще трае шестдесет дни, въпреки че почнат ли да го нападат комарите, той без съмнение ще хване малария и това ще ускори процеса. Може би тридесет дни. Най-много шестдесет.

Ще медитира, молейки Господ да прости греховете му — неизброимите хора, които бе убил. Не като руснака, чиято смърт бе оправдана, заради наркотиците, заради Чан. А тези, чието престъпление бе, че просто съществуваха. С угризения той си спомни имената им, лицата им, колко много от тях се молеха за милост. Сега той ще моли себе си за милост. Ще се опита да се пречисти от срама, от слабостта в душата си, от самообвиненията.

Ще пости, докато умът му изпадне в екстаз. Плътта му ще се стопи, ще халюцинира, съзнанието му ще блуждае. Последното му съзнателно действие, докато екстазът го опиянява, ще е да пропълзи през дупката в гроба си. В тъмнината ще ритне и ще отдръпне пръчките, които подпират шперплата. Той ще падне. Пръстта над него ще рухне и ще го задуши.

Тялото му ще бъде скрито. Или ще се разложи, или лешоядни животни ще го изровят. Ще разпръснат костите му. Сигурно само черепът му ще остане, но без зъбите му и властите няма да могат да го идентифицират.

Това беше важно. Трябваше да умре безименно. Заради Сол и Елиът. Те без съмнение ще са шокирани, че е пристъпил закона на убежището. Но тяхното объркване ще се смекчи от възхищението, че никога няма да го заловят. Разбира се, ще се чудят къде е отишъл. Винаги ще са озадачени. Но това е по-добре от мъката и срама, ако научат, че се е самоубил. Искаше да направи това чисто. Не искаше да тежи на двамата мъже, които му бяха най-близки — некръвният му брат и некръвният му баща.

Постенето е единственият метод за самоубийство, разрешен от католическата църква. Всички други начини означават отчаяние, съмнение в Божията мъдрост, нежелание да понесеш трудностите, с които Бог изпитва децата си. Непростим грях. Наказанието за самоубийството е вечно проклятие в огньовете на ада. Но постене се предприема за изкупване на греховете, медитация, духовен екстаз. То пречиства духа чрез отричане на тялото. Отнася душата близо до Бога.

Като се вземат предвид греховете му, това беше единственият път към рая.

— Господин Бартълъмю, докторът е готов да ви приеме — каза сестрата.

Той кимна, стана и влезе през отворената врата в стаята със зъболекарския стол. Не видя доктора, но зад затворената врата чу шуртене на вода в умивалника.

— Аз трябва да се погрижа за упойката — обясни сестрата.

Той седна на стола. Тя приготви подкожна инжекция.

— Каква е? — попита Крис.

— Атропин и Вистарил.

Той кимна. Безпокоеше се, че анастезата ще е Содиум Амитал, така наречения Серум на истината, който довежда до пълно безсъзнание, почти хипноза. В такова състояние волята е понижена и човек може да отговори и на най-забранените въпроси.

— Облегнете се назад, ако обичате — каза сестрата.

Когато Крис стигна до деветдесет и пет, почна да му се вие свят. Мислеше за манастира, шестте безмълвни години с Цистерианците, през които единственият начин за общуване бе чрез езика на знаците. Всеки ден бе благословено еднакъв — медитация и работа. Мислеше за бялата роба, която бе носил. Бяла като вихрушката в главата му.

Ако не беше подканен да си замине, ако не бе на тридесет и шест, с една година преминал възрастта, в която имаше право да помоли отново да го приемат, щеше да може все още да намери утеха и спасение там.

Сега, когато светският живот бе неприемлив за него, а религиозният непостижим, оставаше му само един изход. Да гладува до смърт. Докато се пречисти. Пътуване към крайното съвършенство.

Но кръженето в главата му се усилваше. Устата му пресъхна. Дишаше с усилие.

— Това не е атропин — промърмори той. — Това е нещо друго.

Помъчи се да се измъкне от зъболекарския стол. Сестрата го възпря.

— Не! — изстена той обезумял.

Но кръжащата белота се превърна в друг вид белота. Сред въртящите се петна вратата се отвори. Фигура в бяло се доближи до него, носейки се като призрак.

— Не.

Лицето изплува съвсем близо — старо, сбръчкано, сиво.