Братството на розата

Елиът се изправи. Гърдите му се стегнаха от безсилие. Можеше да накара Крис да обясни кодовете, но винаги съществуваше възможността да не зададе решаващия въпрос и да не научи цялата информация, която искаше. Нямаше съмнение, че Крис бе взел предпазни мерки, за да не допусне врагът да се добере до сейфа. Къде беше ключът например? Има ли парола? Тези въпроси бяха очевидни. А Елиът се безпокоеше от въпросите, които не можеше да си представи. Крис и Сол бяха приятели откакто се бяха срещнали в сиропиталището преди тридесет и една години. Сигурно имаха стотици неуловими тайни сигнали. Ако Елиът не успееше да научи дори един от тях, щеше да пропусне шанса си да залови Сол. Разбира се, компютрите на агенцията можеха да дешифрират тайния код, но колко ли време можеше да отнеме това?

Елиът трябваше да го направи сега.

Той потри сбръчканата си брадичка, докато мислеше за един друг въпрос.

— Защо искаше да ти извадят зъбите?

Крис отговори.

Елиът изтръпна. Мислеше, че вече нищо не може да го шокира.

Но това?…

Крис изпадна в детско умиление, когато разви шоколадовата пръчка:

— „Бейби Рут“! Ти все още си спомняш?

— Винаги съм ги помнел — каза Елиът, като гледаше тъжно.

— Как ме откри? — езикът на Крис бе надебелял от Амитала.

— Служебна тайна — Елиът се ухили и съсухрените му устни се опънаха.

Крис се загледа през прозореца. Чуваше приглушения шум на машините. Премижавайки срещу слънчевата светлина, той изучаваше белоснежните облаци, разпрострели се над него.

— Разкажи ми за това — каза той пресипнало. Гледаше вторачено некръвния си баща.

Елиът сви рамене.

— Знаеш какво винаги съм казвал. За да отгатнеш следващия ход на противника, трябва да мислиш като него. Нали помниш, че аз те обучавах. Знам всичко за теб.

— Не съвсем.

— Ще обсъдим това след малко. Просто се поставих на твое място. Като знам всичко за теб, действах като теб.

— И какво?

— Кой ти дължи услуги? На кого би могъл да разчиташ, ако се отнася за живота ти? На кого си разчитал досега? В момента, в който съобразих какви въпроси да задавам, вече знаех отговорите. Моите хора наблюдаваха баровете, посещавани от Специалните сили в Хонолулу.

— Умно.

— И аз като теб.

— Не толкова, щом като бях засечен в бара. После и проследен, предполагам.

— Не трябва да забравяш, че играеше срещу учителя си. Съмнявам се, че някой друг би се досетил какви са намеренията ти.

— Защо не нареди да ме приберат в Хонолулу? Все пак аз накърних светостта на убежището. Останалите разузнавания ме преследват. Щеше да им се издигнеш в очите, особено на руснаците, ако ме беше предал.

— Не бях сигурен дали ще можем да те хванем жив.

Крис го загледа. Помощникът на Елиът, който носеше пръстен и вратовръзка на Йейл, донесе поднос с „Перие“, лед и чаши. Постави ги върху масичката между тях, в отделението за почивка в самолета.

Елиът мълчеше и изчака той си отиде.

— Освен това… — той преценяваше думите си, докато наливаше „Перие“ в двете чаши. — Бях любопитен. Чудех се, защо ти е притрябвал зъболекар.

— Лична работа.

— Вече не е — Елиът му подаде чаша. — Докато бе в безсъзнание на зъболекарския стол, аз ти зададох няколко въпроса. — Той направи пауза. — Узнах, че си възнамерявал да се самоубиеш.

— Защо в минало време?

— За бога, надявам се, че е така. Защо искаше да го направиш? Знаеш, че смъртта ти ще ме нарани. Дори и нещо повече.

— Точно затова исках да ми извадят зъбите. Ако изобщо някога открият трупа ми, не могат да го идентифицират.

— Но защо потърси свещеника? Защо отиде в светото убежище?

— Исках зъболекар, свикнал да работи с оперативни служители и да не задава въпроси.

Елиът поклати глава.

— Какво има?

— Това не е вярно. С малко повече усилия можеше и сам да си намериш зъболекар. Не е нужно да търсиш запознати с твоята професия. Трябвали са ти само достатъчно пари, за да подкупиш човека да мълчи. Не, имало е други причини, поради които си питал свещеника.

— След като знаеш всички отговори…

— Отишъл си при свещеника, защото си знаел, че той ще направи предварително някои проучвания, преди да ти даде информация. Щях да разбера къде си. Това щеше да ме озадачи и бих те спрял.

— Какво от това? Не исках да ми попречат.

— Не? — Елиът го изгледа накриво. — Молбата ти към свещеника е била като вик за помощ. Заявено самоубийство преди да се е случило. Искал си да ми покажеш колко много болка ти се е насъбрала.

Крис поклати глава.

— Несъзнателно ли беше? Какво има? — Елиът се намръщи и се наведе напред. — Какво се е случило? Нищо не разбирам.

— Не съм сигурен, че мога да го обясня. Просто… — Крис се колебаеше. — Гади ми се. От всичко.

— Манастирът те е променил.

— Не. Страданието започна още преди манастира.

— Изпий си питието. Устата ти ще пресъхне от амитала.

Крис автоматично се подчини.

— Какво ти е? — попита Елиът.

— Срам ме е!

— От това, което правиш ли?

— От това, което чувствам. Вина. Виждам лица, чувам гласове, мъртви хора. Не мога да се отърва от тях. Ти ме научи на дисциплина, но това вече не помага. Не мога да понеса срама от…

— Чуй ме — каза Елиът.

Крис избърса челото си.