Братството на розата

— С теб ли?

— Двоен агент. Винаги съм казвал, че има такъв. От самото създаване на организацията. Някой, който е проникнал между нас от самото начало и ни е разконспирирал винаги досега. Някой мой приближен е използвал това, което Сол ми е докладвал. Използвал го е, за да се добере до Сол.

— Но защо?

— Не знам с какво е толкова опасен, че искат да го убият. Какво е разкрил или кого заплашва? Няма да узная, докато не разкрия двойния агент. Не е лесно. Търся го от 1947 година. Все пак трябва да открия Сол. Трябва да осигуря безопасността му.

— Но как? Той няма да се свърже с теб, защото се страхува, че агентът ще засече съобщението му.

Елиът остави розата.

— „Има яйце в кошницата“.

Крис усети, че самолетът се накланя.

— Преди четири дни пристигна съобщение в Рим. Адресирано до теб. Мисля, че е от Сол — каза Елиът.

Крис кимна.

— Не знам какво означава това — продължи Елиът. — Не ми казвай, за бога. Дори тази роза може да има уши. Но ако е от Сол и ти казва къде да го намериш, използвай го. Иди. Внимавай. Помогни му.

— Единият Черен принц да спаси другия?

— Точно така. Твоят некръвен баща те моли да спасиш некръвния си брат. Ако си търсил причина да не се самоубиваш, сега я намери.

Крис се обърна към прозореца и присви очи не само заради слънцето. Беше умислен. Желанието му за самоубийство бе заместено от загрижеността за брат му. Сърцето му заби силно. Сол се нуждаеше от помощ. Нищо друго няма значение. Брат му се нуждаеше от него. Той откри единствената причина, заради която си струваше да живее.

Обърна се към Елиът, гласът му бе суров.

— Разчитай на това.

— Каква ирония — отвърна Елиът. — Ударен екип преследва Сол, а всички други преследват теб.

— Ти ще оцениш сложността.

— Ще я оценя повече, когато Сол е в безопасност. До коя страна да кажа на пилота да лети?

— У дома.

— Кой град?

Крис преценяваше. Сейфът за ценности бе в Санта Фе, но той не можеше да отиде направо там. Трябва да се приземи наблизо, но в същото време достатъчно далеч, за да отстрани преследвачите. Трябва да е уклончив в случай, че разговора се подслушва.

— Албъкърк.

Елиът се изправи, малките му очи светнаха — сигнал, че е разбрал кода и е съгласен с това.

— Идвало ли ти е наум? — попита Крис.

— Не разбирам — намръщи се Елиът.

— Хибридите обикновено са безплодни.

Самолетът се спусна през облаците.

Постепенно се показа планината Сангре де Кристо. Сняг покриваше все още върховете й, а склоновете изглеждаха тъмни от дъбове и ели. Въпреки ослепителното слънце, въздухът беше сух.

Крис вървеше по тясната улица, покрай кирпичени къщи с плоски покриви и с кокетно подредени червени керемиди и дувари около градините. През една порта той видя шумящ фонтан. Вечнозелени дървета хвърляха сянка, а ярките им корони контрастираха със землистия цвят на къщите.

Спря в края на една пресечка и погледна надолу по улицата. Крис избра този богат квартал на Санта Фе, защото знаеше, че ще е спокойно — малко движение и неколцина пешеходци. Безлюдието му даваше възможност да провери дали някой го следи. Той прие, че ако КГБ, МИ–6 или някоя от другите мрежи го следи, никога нямаше да го остави да се мотае по улицата толкова дълго. Те просто щяха да го убият веднага. В крайна сметка реши, че те не са наблизо.

Беше готов да поеме риск заради Сол. Очите му проблеснаха. За своя брат той би рискувал всичко. С радост би станал мишена, за да привлече преследвачите му.

Двойният агент. Кой изобщо е засичал съобщенията на Елиът до Сол? Кой иска смъртта на Сол? Въпросите го тормозеха. Какво е направил Сол или какво знаеше? Дотук беше ясно. Щом Крис не трябваше да докладва на Елиът от страх, че ще изтече информация, единственият начин, по който агентът можеше да пипне Сол, бе като проследи Крис. Но все още нямаше доказателства, че го наблюдават.

Крис погледна отново назад и отмина къща с двор и веранда, на места покрита с хвойна. Той се загледа в планините, пресече улицата и приближи една испанска катедрала. Изкачи високите каменни стълби и дръпна желязната халка на огромната дъбова врата. Влезе в хладно предверие. За последен път беше тук през 1973 година. Тогава, в чест на стогодишнината си, църквата бе изцяло реставрирана. Но както и се надяваше, не се беше променила оттогава. Сводестите тавани, цветните стъкла на прозорците, испанският цикъл картини, изобразяващ мъките на Христос, бяха останали същите както преди. Той стигна до мраморния фонтан, пълен със светена вода, потопи ръката си и коленичи срещу далечния златен олтар. Прекръсти се и продължи покрай редицата от изповедни кабинки, разположени от лявата му страна, в задната част на църквата, под балкона за хора. Стъпките му отекваха по гладкия каменен под.

Привлече го изповедалнята в ъгъла. Нямаше никой на близките пейки. Не чу приглушени гласове отвътре и затова отвори богато украсената врата, влезе и я затвори.

Църквата беше сенчеста, но тясната кабинка беше изцяло затъмнена. Въздухът бе задушлив. Отвикнал от това, той тихичко изрече:

— Благослови ме отче, защото сгреших. Последната ми изповед беше…