Братството на розата

Крис разбираше това усещане. Той беше неспокоен преди първия си скок, но след това очакваше с нетърпение удоволствието от другите. Но сега бързаше да се срещне със Сол. Дръпна нетърпеливо парашута, изчака го, докато се разгърне и наклонът при разтварянето му го задържа. Не се притесняваше за парашута. Предишната нощ, след като го купи от местния клуб на парашутиста, той го разгъна и нареди връзките му преди да го пакетира. Никога на никого не се беше доверявал да направи това вместо него. Държеше на това дори повече, отколкото на това — някой да му почисти и зареди оръжието. Като се поклащаше от вятъра, той се загледа напред към върха зад езерото и видя смаляващите се очертания на самолета си, който приближаваше планината, накъдето го беше насочил. Хвана здраво въжетата на парашута и се понесе надясно, отдалечавайки се от езерото, като обърна посоката към една ливада. Над склон с борове той видя една колиба, укрепена между две скали във V-образна форма.

Ливадата рязко се уголеми. Стори му се, че тя го обгръща, докато се спускаше към нея. Приземи се. Ударът го разтърси. Той присви колене, тупна на една страна и омекоти удара с бедра, рамене и гръб. Парашутът се наду от вятъра и го повлече по ливадата. Крис се изправи на крака, хвана въжетата и ги задърпа към себе си. След това придърпа найлоновата торба и събра парашута, като отбиваше съпротивлението на вятъра.

— Не си се упражнявал скоро — чу се дрезгав глас от сянката на боровете.

Крис го разпозна и се обърна, симулирайки раздразнение.

— Какво, по дяволите? Да не мислиш, че можеш да го направиш по-добре?

— Със сигурност мога. Никога не съм виждал по-криво приземяване.

— Вятърът беше насрещен.

— Оправдания — каза гласът. — Типични за аматьор.

— А критичността е характерна за неблагодарни копелета. Вместо да приказваш толкова много, да беше дошъл да ми помогнеш.

— Това определено не е якото момче, което познавах.

— Яко или не, аз съм най-близкото до брат същество, което имаш.

— Няма съмнение за това. Дори и с грешките ти, аз те обичам.

— Като си толкова отвратително сантиментален, защо не го показваш? — душата на Крис се изпълни с обич.

— Защото не мога да устоя, да не те очаровам.

Високият тъмнокос мъж излезе бавно от гората. Шест стъпки висок, добре сложен, със скулесто, изсечено лице, той се ухили и очите му блеснаха. Носеше високи обувки с връзки, изтрити дънки и зелена вълнена риза, която се сливаше е боровете. Държеше заредена пушка, марка Спрингфийлд.

— Осем години, Крис. Господи, какво става с нас? Никога не трябваше да се разделяме.

— Работа — каза Крис.

— Работа? — Сол повтори думата с нотка на отвращение. — Ние й се оставихме да ни смаже.

Крис вървеше нетърпеливо към него, стиснал сгънатия си парашут. Толкова много имаше да каже и да научи.

— Какво се е случило? Защо искат да те убият?

— Работа — отново повтори Сол. — Той се обърна срещу мен.

— Кой? — Крис почти го застигна.

— Не можеш ли да се досетиш? Мъжът, за който никога не сме си представяли, че ще го направи.

— Но това е невъзможно!

— Аз ще ти го докажа.

Но изведнъж само едно нещо придоби значение. Крис изпусна парашута и се загледа в суровото, красиво лице на Сол. Почти без дъх, той разтвори ръце и го прегърна. Те се притиснаха силно, сякаш искаха да счупят гръдните си кошове, гърбовете и мускулите си, да погълнат живота си.

Крис почти заплака от радост.

Прегръдката им бе прекъсната. Като се обърнаха, те се загледаха през пролуките на боровете. Експлозия отекна в долината — самолетът на Крис се вряза в планината.

— Не, ти не си прав! Той не е против теб! — Крис вдигна парашута, каската и очилата си и се затича между боровете нагоре по възвишението. — Той ме помоли да те намеря.

— Защо?

— За да ти помогна и да те заведа при него!

— Защо? — попита отново Сол.

— Очевидно е, че двойният агент продължава да засича инструкциите на Елиът до теб.

— Двоен агент — присмя се Сол. — Това ли ти каза Елиът?

— Той каза, че единственият начин да те заведем на безопасно място е аз да действам сам.

— Той не може да ме намери, но знае, че ще се опитам да вляза във връзка е теб. Той те използва, за да го доведеш при мен.

През сенките на дърветата Крис видя малка колиба, осветена от слънцето. Дългите й стени бяха замазани с кал, покривът бе наклонен напред и се сливаше във V-образна форма със скалите зад него.

— Как намери това местенце?

— Сам построих тази колиба. Ти избра манастира. Аз предпочитам това.

— Но трябва да ти е отнело…

— Месеци. Нагоре и надолу. След изпълнението на всяка задача, когато Елиът ме изпращаше до Уайоминг или Колорадо, аз се измъквах и се връщах тука. Предполагам, ти можеш да го наречеш дом.

Крис го последва през избуялата трева на сечището.

— Сигурен ли си, че никой не знае това място?

— Абсолютно.

— Но как?

— Защото все още съм жив — Сол се загледа в долината на хоризонта. — Побързай. Нямаме много време.

— За какво? Не те разбирам.