Братството на розата

Озадачен, Крис загърби блесналото слънце и влезе в сенчестата колиба. Нямаше възможност да оцени простите, ръчно изработени мебели. Сол го поведе край спалния чувал на пода, към задната стена и отвори трудно забележима врата. Крис усети хладния влажен въздух на тунела.

— Това е минна шахта — Сол посочи в тъмното. — Затова построих къщата тук. Бърлогата трябва да има две дупки.

Той се обърна към камината, запали клечка кибрит и подпали цепениците в огнището. Подпалките бяха сухи, но цепениците влажни от мъзгата. Пламъкът се разгоря и изпусна гъст дим в комина на колибата.

— Вероятно не се нуждаем от пушек. Няма нищо лошо в това да си сигурен. Остави си парашута — обърна се той към Крис. — Ще ти светна с фенерчето — Сол го въведе в тунела.

На сияещата светлина Крис видя дъха от устата му. Греди поддържаха покрива на тунела. Стара кирка и лопата бяха облегнати на стената отляво. Ръждясала количка бе поставена на една страна. Сол докосна тъпото ръждясало парче метал върху влажния студен камък.

— Сребро. Не е останало много.

Светлината показваше края на тунела.

— Тук. Трябва да се изкатерим.

Сол се промъкна до една ниша в скалата. Той се приближи, напъха ботуша си в една пукнатина, заизкачва се и изчезна някъде горе.

Крис го последва, но си ожули гърба в тясната пролука. Камъните бяха плъзгави. Той трябваше да прибере фенерчето в джоба си. После разбра, че не му е необходимо. По-нагоре тесен лъч светлина проникваше в тъмното — много високо. Сол се наведе напред към оголената скала над себе си и засенчи светлината. Когато се премести, Крис отново можа да види светлината.

— Мислиш, че са ме проследили, нали?

— Разбира се.

— Сигурен съм, че не бях.

— Наблюдателният екип би трябвало да е най-добрият.

Парче скала се отчупи изпод ръката на Крис и падна в нишата. Той замръзна.

— Но никой не знаеше, че те търся.

— Елиът знаеше.

— Продължаваш да виниш Елиът. След теб, той е единственият човек, на когото имам доверие.

— Точно така. Твоя грешка. Също и моя — гласът на Сол беше остър.

Силуетът му изчезна зад мъждивата светлина.

Крис се покатери по-високо. Лъчът светлина ставаше все по-голям и по-ясен. Потен, той се извъртя от нишата и легна върху неустойчивите порутени скали на комина. Гладкият наклон бе затоплен от слънцето. Загледа се в Сол, който се наведе напред, обгърнат от пелин, съсредоточен в долината.

— Но аз не видях други самолети.

— Около теб, сигурно — каза Сол. — Но над теб — самолет като точица на четиридесет хиляди фута височина? Екипът от преследвачи трябва да лети отзад, бавно и извън полезрението. Докато получат инструкции.

Крис запълзя към него, като опираше лакти в пелина.

— Ти ме накара да дойда тук — избоботи ядосано той. — Можеше да се срещнем където и да е.

— Точно така, но тук имам нужните предпазни мерки, ти ще се убедиш. Аз трябваше да ти докажа.

— Да ми докажеш какво?

— Мисля, че знаеш.

Крис дочу далечен тътен — след това още и още по-силен, увеличаващ се от ехото във високите скали.

В далечния проход той видя проблясващи петънца, които се спускаха наблизо. Хеликоптери „Хюи“. Четири. Той се сети за Виетнам и прошепна: „Господи!“

Под него се виеше пушек от комина на колибата. Ревът на хеликоптерите приближаваше в равнината — вероятно се прегрупираха за нападение. Водещият хеликоптер изстреля ракета. Проблесна снаряд и се разби в сечището пред колибата. Разхвърча се пръст. Останалите хеликоптери приближаваха по-близо и пускаха ракети.

Сред техния шум Крис чуваше повтарящия се пукот от картечници — петдесети калибър. Колибата се разпръсна на части. Разтърсващ тъп звук се чу от низината. Хеликоптерите нападаха по-близо, като обстрелваха мястото около колибата. Въпреки, че беше на скалата, ушите на Крис кънтяха.

— Два провалени атентата срещу мен. Този път те трябва да са сигурни — стисна зъби Сол.

Хеликоптерите заобикаляха обгорените останки, като закачаха върховете на боровете и бързаха към ливадата край езерото. Перките им блестяха. Те кръжаха на около десет метра над поляната. От всеки висеше въже и се поклащаше към тревата. Мъж, облечен в светли връхни дрехи, с автоматична пушка на гърба, се появи през отворения люк. Той се вкопчи във въжето и се спусна на земята. Други мъже, подобно на паяци в мрежа, се плъзгаха надолу по въжетата. На ливадата те свалиха пушките си и се наредиха в полукръг с гръб към езерото:

— Като на книга — каза Крис.

— Те не са сигурни, че ние сме били в колибата. Трябва да предположат, че все още ги заплашваме. Колко са?

— Шестнайсет.

— Провери — отбеляза Сол.

Крис видя мъж в един от хеликоптерите да спуска куче с превръзка през раменете. Немска овчарка. Спуснаха второ куче от друг хеликоптер. На земята двама от мъжете спряха да се целят е оръжията си и се завъртяха назад, за да освободят кучетата от намордниците. Освободени от тежкия товар, хеликоптерите се оттеглиха към далечния край на долината.

Всеки елитен военен корпус предпочита различни породи. Моряците от флотата използват ловджийски пудели. Рейнджърите харесват доберманите. А Специалните сили — немски овчарки. Гърлото на Крис пресъхна.