Братството на розата

Кучетата тичаха към дърветата с двамата мъже. Останалите се прицелиха, готови да ги прикриват. Група от четирима хукна към дърветата, после пет и още пет.

Крис разглеждаше гората, чакайки мъжете да се появят.

— Нямаме шансове. Единственото, което имам е този Маузер. Ти имаш само зареден Спрингфийлд. Дори и да бяхме добре въоръжени…

— Няма да се наложи да се бием.

— Но тези кучета ще надушат следите ни в тунела — Крис се обърна надолу и погледна нишата, от която се беше покатерил. — Мъжете ще открият откъде сме минали. Те ще изпратят хеликоптерите да обстрелват тази скала. После ще се качат тук, за да довършат работата.

— Вярвай ми, ние имаме прикритие.

Крис отвори уста, за да възрази, но замръзна след като Сол посочи рязко към дърветата. Един от мъжете пристъпваше с едри крачки, както изглежда, за да предизвика стрелба, така, че другите мъже да имат обект за прицел. След като водачът се доближи до димящите останки, се показа втори мъж, след това трети.

— Те се чувстват самоуверени. Кучетата трябва да са проследили дирите ни направо до колибата — Сол наблюдаваше водача, който сочеше разбитите цепнатини на скалистите стени. — Той откри тунела.

— Трябва да се измъкваме оттук.

— Не още.

— За бога…

Още петима се присъединиха към водача. Те внимателно се приближиха към скалата. Сега Крис не можеше да ги види. Бръмчейки, хеликоптерите продължаваха да кръжат на безопасно разстояние над далечния край на низината. Сол се завъртя обратно и спря на равната скала, която водеше надолу към нишата. Като внимаваше да не се покаже, той се заслуша. Крис се намръщи озадачен.

Сол внезапно се ухили и посочи към звуците от нишата. Крис не разбра защо Сол е така доволен. След това, когато Сол извади радиопредавател от джоба си и натисна едно копче, разбра.

Като се подпря, Крис почувства, че земята се разклаща. Силен рев изригна от тунела. Той се обърна и погледна над скалата към останките от колибата. Късове камънак се разхвърчаха през сечището, вдигна се прах.

— Шестима са повалени, останаха десет — каза Сол.

— Ти си заложил експлозив в тунела?

— Елиът винаги е казвал: „Бъдете сигурни, че сте обезопасили маршрута си за бягство…“ Сега аз обръщам правилата му срещу него. Убедих ли те, че той иска да ме убие?

Крис поклати тъжно глава и се загледа в дърветата под себе си. Другите мъже тичаха от боровете към тътена от падналата скала в тунела.

— Никой друг не знаеше, че те търся. Той ме е използвал — стомахът му стана на ледена топка. — Той се опитва и мен да убие. Но защо, по дяволите? Той е като…

— Знам. Той е най-близкото до баща, което сме имали.

Един от мъжете подаваше команди по радиоапарат. Внезапно хеликоптерите напуснаха сигурните си позиции и се спуснаха към сечището. Ревът им се чуваше по-силно. Крис видя немските овчарки да пазят около дърветата.

— Добре — каза Сол — тези мъже са достатъчно близо до тунела. Да се махаме оттук.

Той се изкатери нагоре. Крис го последва и видя Сол да натиска радиопредавателя отново.

— Друга изненада.

Крис едва чу гласа му, заради внезапната експлозия от скалата зад него. Ударната вълна го отблъсна напред и заглуши ушите му. След това се чу тътен от земята, когато камъни и пръст се посипаха върху мъжете на сечището. Той дочу стенанията им.

— Това трябва да се е погрижило за останалите.

— Какво ще правим с хеликоптерите?

— Имай ми доверие.

Те хукнака през пелина. Крис вдишваше от праха, изсъхнал от слънцето. На фона на бързо приближаващия грохот на хеликоптерите, той се чудеше дали другата страна на хълма ще завърши пак в някоя канара. Вместо това Сол го поведе надолу по един горист склон към друга, различна долина. В сенчестото прикритие на дърветата Крис почувства студена пот по челото си.

— На хеликоптерите ще им отнеме още една минута, за да уточнят стратегията си — каза Сол, като дишаше учестено. — Вероятно един от тях ще се приземи, за да потърси оцелели.

— Тогава остават три — падналите борови иглички приглушаваха стъпките на Крис.

— Сигурно ще се досетят, че сме били на този хълм. Те ще се втурнат към долината.

— Пеша не може да стигнем далеч. А те ще получат подкрепление. Ще използват други кучета, за да ни проследят.

— Това е абсолютно вярно.

Сол достигна до края, прецапа едно поточе и се изкачи на брега му. Крис го последва. Панталоните му бяха влажни и студени, прилепнали по краката му. Сол спря до голяма купчина дървен материал. Той изтегли падналите цепеници и ги завлачи в шубрака.

— Бързо, помогни ми.

— Но защо? — повдигна цепениците Крис.

После разбра. Издърпа един пън и видя пластмасова опаковка, обвита около обемист предмет. Преди да успее да попита какво е това, Сол разви найлона.

Крис почти се засмя. Това беше спортен мотоциклет е широки гуми и тежко окачване.

— Но как…?

— Използвам го, за да идвам и да си отивам оттук. Не поемам риска да го оставям около колибата.

Сол го повдигна и го забута по изсъхналите клони. Посочи напред през дърветата.

— Ей там има прорязана от дивеча пътека — той се заслуша в увеличаващия се шум от хеликоптерите. — Те ще се разделят, за да претърсят различни части от долината.