Братството на розата

Крис пъхна картата на Санта Фе в джоба си, когато влезе в телефонната кабина, там където се пресичат улиците „Шърман“ и „Грант“. Профучаваха коли. Купувачи спираха пред витрините на съседните бутици. Той затвори вратата, за да заглуши шума от движението на колите. Въпреки, че не се усмихваше, Крис беше развеселен от комбинацията на уличните имена в района — на генералите от гражданската война. Сол ги беше избрал на майтап: „Скоро ние ще бъдем отново заедно“ — помисли си той. Пулсът му се ускори, но не позволи вълнението да го разсейва. Постави монетата в телефона и набра номера, който беше запомнил. Записан глас му съобщи, че часът е 2,46. Ако врагът хванеше Крис и го принудеше да разкрие съобщението в сейфа, той щеше да бъде смаян да чуе точното време. Освен ако не задържеше Крис, за да го разпита по-късно и да разбере, че съобщенията на точното време не означават нищо. Всеки час беше от значение за Крис, за да проучи стените на телефонната кабина и да открие съобщението. Сред графитите, той намери съобщение до Рой Палатски — момче, което той и Сол познаваха от сиропиталището. Изведнъж той се огледа наоколо. За всеки случай. Ако въпреки предпазните мерки, го наблюдаваха, той не искаше да скрие своето очарование от надписите. Закодираното съобщение казваше, къде може да намери Сол.

— Той се обади по телефона — съобщи бизнесменът по обезопасената линия за дълги разтояния. — Трябва да е получил указания. Можем да го хванем сега.

— Недейте. Обаждането е твърде показно — гласът на Елиът бе тънък и слаб. Обаждаше се от оранжерията си във Фолс Чърч. — Тези мъже си имат свои собствени кодове, датиращи от времето, когато са били петгодишни. Този разговор е бил като блъф, за да ви изкуши да се появите. И какво, ако всичко, което е научил е било нареждания да отиде на друго място, където да получи други указания. Не му пречете. Единственият начин да хванете Ромул е да проследите Рем. За бога, не му позволявайте да ви види.

Крис се издигна високо. Плъзгаше се по периферията на облаците и гледаше планините под себе си. Покрити със сняг върхове, свързани със седловини хребети се простираха докъдето погледа му стигаше. Дефилета се спускаха надолу. Той включи наетия самолет „Чесна“ на автопилот и заразглежда топографската карта, сравнявайки контурните линии със скалистия терен под себе си. Долини се редуваха с планини и водни каскади.

Кодираното съобщение по стената на телефонната кабина му беше дало цифрите на географската дължина и ширина, както и инструкции, за да стигне дотам. Крис бе отишъл в библиотеката в Санта Фе и там научи, че координатите се отнасят до част от планинската пустош на север, в Колорадо. Наемането на самолет от летището в Санта Фе беше лесно. Използва псевдонима на разрешителното си за пилотиране и плати депозита и застраховката. Той беше обявил, че полетът е до Денвър и ще се върне до три дни. Но вече във въздуха постепенно промени посоката от плана — на северозапад, към мястото в планинската пустош.

Небето беше прекрасно. Той се чувстваше добре. Бръмченето на машината се чуваше приглушено в пилотската кабината. Крис сравни дългата, дълбока низина с подобния модел на картата и се загледа напред в друга низина, обградена е езеро. Координатите му се събираха близо до езерото. Почти беше стигнал до местоназначението си. Провери небето около себе си и доволен, че не видя друг самолет, се усмихна и се замисли за Сол.

Веднага се върна към работата си и нахлузи обемистия парашут. Самолетът прелетя ниско над равнината. Насочи го към планината зад езерото и заключи контролиращите устройства в тази цел. Отвори вратата, чу бръмченето на мотора и се остави на течението на вятъра.

Стъпи здраво на ниската част на самолета и се подаде навън, срещу ударите на силния вятър. Стомахът му се обърна. Поривът на въздуха притисна защитните очила към лицето му. Сега не чуваше самолета. Чувстваше само съсъка от падането си и бучене в ушите. Каската силно стягаше черепа му. Дрехите плющяха, ръцете и краката му се разпериха без равновесие. Крис се обърна към стръмните разширения на планината. Езерото се уголеми. Но Крис бързо придоби усещане за застой и блаженство. Ако затвореше очи, не след дълго щеше да почувства, че пада. По-скоро усещаше просветление, чувстваше се спокоен и отпуснат. В училището по парашутизъм учителите му го предупреждаваха за това измамно и опасно усещане. Хипнотизирани от почти сексуалния масаж на вятъра, някои парашутисти чакат твърде дълго, преди да разтворят парашута.