Братството на розата

Крис се смая. Зъболекарят. Не можеше да бъде.

Мяташе се. Докато съзнанието му потъваше в тъмнина, проблесна последната му бистра мисъл.

Невъзможно. Зъболекарят бе Елиът.

Книга втора Проследи и унищожи

„Моите черни принцове“

Елиът се замисли, а бръчките му се задълбочиха, когато провери пулса на Крис. Най-накрая кимна и се обърна към сестрата:

— Докторът отиде в бара на ъгъла — просъска той. — Предлагам ви да се присъедините към него.

Тя отвори широко очи и заднешком тръгна към вратата.

— И още нещо.

Тя замръзна на мястото си, когато го видя да се приближава до палтото на доктора. Елиът извади плик от джоба.

— Парите ви. Когато излезете, заключете външната врата.

Тя преглътна и напусна кабинета. Прекоси чакалнята почти тичешком.

Елиът чу щракването на ключалката. Затвори вратата между чакалнята и кабинета, и се вгледа в една табла със зъболекарски инструменти.

Крис се бе отпуснал тежко в стола. Беше в безсъзнание от натриевия амитал и дишаше почти недоловимо. Това лекарство подтиска задръжките и позволява на разпитващия да извлече всякаква информация от нежелаещия да говори субект. За да може да отговаря, субектът не е в пълно безсъзнание, а по-скоро в контролиран полусън — не усеща нищо около себе си, но разбира задаваните въпроси. Тъй като на сестрата бе наредено напълно да упои Крис, Елиът трябваше да изчака известно време докато действието на опиата отслабне.

Той заби във вената на ръката на Крис тубичка с игла на върха. После отвори едно чекмедже и премести две пълни спринцовки до ампулата с амитал. Лекарството беше на прах и 500 милиграма трябваше да се смесят с 20 милилитра дестилирана вода. Той сложи едната спринцовка в тубичката, стърчаща от ръката на Крис. Натисна буталото на спринцовката. Притокът на течност можеше да се контролира от един клапан в тубичката. Сложи втората спринцовка близо до себе си, в случай, че му потрябва, въпреки че ако сеансът продължеше повече от тридесет минути, щеше да му се наложи да приготвя нов разтвор. Амиталът се разлагаше бързо в течно състояние.

Както и очакваше, петнадесет минути по-късно клепачите на Крис започнаха да трептят. Елиът отвори клапана на тубичката, като остави част от лекарството да премине във вената. Когато речта на Крис станеше по-разбираема, Елиът трябваше да затвори клапана. Ако Крис започнеше да се пробужда прекалено много, тогава отново щеше да отвори клапана и да го упои. Процедурата изискваше много внимание.

Най-добре беше да започне простичко.

— Знаеш ли кой съм аз?

Елиът не получи отговор и зададе въпроса отново.

— Елиът — прошепна Крис.

— Много добре. Така е. Аз съм Елиът.

Той погледна изучаващо Крис. Спомни си първия път, когато го срещна — преди тридесет и една години. Помнеше момчето ясно. Беше петгодишно, мръсно, слабо, облечено в дрипи хлапе. Баща му беше мъртъв, а майка му — проститутка. Беше го изоставила. Къщата, претрупана е маси, беше в един от бедните квартали на Филаделфия. Момчето бе подредило на всяка маса спретнати купчинки мухи, които бе убило с парче гума.

— Спомняш ли си? — попита Елиът. — Аз се грижех за теб. По-близък съм ти от баща. Ти си ми по-близък от син. Повтори го.

— Баща. Син — измърмори Крис.

— Ти ме обичаш.

— Обичам — каза Крис глухо.

— Ти ми вярваш. Никой не е бил толкова добър към теб. Ти си в безопасност. Няма от какво да се страхуваш.

Крис въздъхна.

— Искаш ли да съм щастлив?

Крис кимна.

— Разбира се, че искаш. Ти ме обичаш. Слушай внимателно. Искам да ми отговориш на няколко въпроса. Кажи ми истината.

Той внезапно усети аромата на мента в зъболекарския кабинет.

— Имаш ли вести от Сол?

Крис се забави дълго и Елиът си помисли, че той никога няма да отговори. Отдъхна си, когато Крис каза:

— Не.

— Знаеш ли къде е?

— Не — прошепна Крис.

— Ще ти кажа едно изречение. Какво означава?

Преди четири дни, в Рим, в Средиземноморския цветарски магазин, където са офисите на агенцията, беше пристигнала телеграма от Атланта за Крис. До изчезването си Крис беше заместник-шеф в изпитателен срок на бюрото там. А Елиът изследваше възможното лошо влияние на манастира върху работата му. Съобщението е било без подпис, но това не е необичайно. Все пак, съобщението пристигна, когато Сол изчезна. Елиът предполагаше, че Сол ще опита да се свърже с Крис и провери телеграмата. Тя нямаше нищо общо с кодовете на агенцията, противно на много други, изпратени до Крис.

— „Има яйце в кошницата“ — каза Елиът.

— Съобщение от Сол — отговори Крис зашеметен. Очите му бяха затворени.

— Продължавай.

— Той е в беда. Нуждае се от помощта ми.

— Само това ли означава?

— Сейф за ценности.

— Къде? — наведе се по-близо Елиът.

— Една банка.

— Къде?

— Санта Фе. И двамата имаме ключове. Скрити са. В сейфа ще намеря съобщение.

— Кодирано ли? — костеливите ръце на Елиът стиснаха зъболекарския стол.

Крис кимна.

— Ще разпозная ли кода?

— Частен е.

— Научи ме!

— Те са доста.