Чародей

Престарелият чернокож роб куцука пред тях, през лабиринт от тесни коридори. Колкото по-навътре влизат, толкова по-просторно става, докато накрая спират пред високи двери от сандалово дърво, охранявани от двама огромни евнуси. Те си шепнат нещо с чернокожия, после пазачите се дръпват встрани и Таита влиза начело на останалите в огромна зала, ухаеща на цветя, парфюми и мъчителен дъх на млада женственост. Срещу входа се вижда тераса, откъдето се носят звуци на лютня и женски гласове.

Старият роб излиза на терасата.

— Царице — започва той с треперещ глас, — дошъл е един търговец със скъпи копринени килими от Самарканд и моли за благоволението ти.

— За днес видях достатъчно боклуци — отвръща женски глас и дъхът на Нефер спира, очарован от познатите, любими трели. — Отпрати го!

Робът се обръща назад към Таита, прави гримаса и разперва безпомощно ръце. Нефер сваля от рамо завития на руло килим, който тупва плътно върху каменните плочи и отива до изхода към терасата, където спира. Облечен е в дрипи, а на главата си има мърлява чалма. Долната част на лицето му е покрита. Виждат се само очите.

Минтака седи на парапета с две робини в краката си. Тя не поглежда към него, а отново подхваща песента. Това е песента за магарето и маймуната и Нефер усеща как всяка дума се забива право в сърцето му, докато гледа сладката извивка на бузата, полуизвърната към него и тежките тъмни кичури, спуснати по гърба.

Тя прекъсва внезапно песента и казва раздразнено:

— Стига си ме зяпал, нахален глупак! Вземай си боклуците и се махай!

— Прости ме, царице! — протяга умолително ръце Нефер. — Аз съм само един беден глупак от Даба.

Минтака изпищява и пуска лютнята на земята. Закрива уста с две ръце. На бузите й избиват алени петна, а погледът е вторачен в зелените му очи. Чернокожият роб вади нож и закуцуква не много сигурно към Нефер, но Минтака се окопитва в миг.

— Не, остави го! — Тя вдига дясната си ръка, за да подчертае думите си. — Остави ни! Искам да поговоря с този глупак. — Робът гледа колебливо, все още насочил треперещия връх на кинжала към корема на Нефер.

— Прави, каквото ти казвам! — тросва се Минтака. — Върви, глупако. Тръгвай!

Старецът прибира объркан кинжала в ножницата и се оттегля заднишком. Минтака гледа Нефер с огромни черни очи. Момичетата не проумяват какво става. Усещат само, че е нещо необикновено. Завесите се събират зад гърба на чернокожия. Нефер отмята парцала от главата си и къдрите му се разсипват по раменете.

— В името на Хатор, това си ти! Наистина си ти! — Тя полита към него, а Нефер се втурва насреща й, за да я обгърне с ръце. Притискат се един към друг и говорят несвързано за любовта си и за болката от раздялата. Робините излизат от смайването си, започват да подскачат и да пляскат радостно с ръце, докато Таита въвежда ред, с няколко добре прицелени ръчвания на тоягата.

— Веднага спрете тия безумни писъци! Ей сега ще долети стражата. — Овладял положението, той се обръща към Хилто и Мерен. По негово указание на плочите е проснат най-големият килим.

— Слушай, Минтака! После ще имате време за това.

Тя обръща лице към него, но продължава да прегръща Нефер през шията.

— Ти ме извика тогава, нали Таита? Толкова ясно чух гласа ти. Ако не беше ме спрял, аз…

— Мислех те за по-разумна. Сега не е време за празни приказки — скастря я Таита. — Трябва да те скрием в килима, за да те изнесем от палата. По-бързо!

— Имам ли време, да си взема…

— Не! — отвръща Таита. — Нямаш време за нищо, освен да ме слушаш.

Тя целува още веднъж Нефер, следва продължителна прегръдка, след което се просва в цял ръст върху килима. Поглежда робините и казва:

— Правете, каквото Таита нареди!

— Не можеш да ни изоставиш така, господарке! — вие любимката й, Тиниа. — Закъде сме без теб?

— Няма да е задълго — обещава Минтака. — Ще пратя да ви вземат, но дотогава трябва да сте смели и да не ме предавате.

Нефер помага на Хилто и Мерен да увият Минтака в килима, като поставя в устата й единия край на дълъг тръстиков ствол. Другият се подава малко от рулото и дава възможност на царицата да диша.

През това време Таита успокоява хлипащите момичета:

— Тиниа, ти отиваш в спалнята и залостваш вратата! Завий се с чаршафите, все едно си господарката! Другите останете тук, в преддверието и не отваряйте никому. Казвайте, че царицата е в месечното си неразположение и не може да приема никого. Ясно ли е? — Тиниа кима с разбито сърце, но не смее да проговори, за да не заплаче отново. — Забавете ги, колкото е възможно, но когато положението стане неудържимо, кажете им всичко, което искат да знаят. Не ги карайте да ви измъчват. Смъртта или осакатяването ви няма да допринесат за друго, освен да тежите на съвестта на господарката си.

— Не може ли да дойда с царицата? — избухва Тиниа. — Как ще живея без нея?

— Нали чу нейното обещание. Щом бъде в безопасност, ще изпрати да ви вземат. А сега, залостете вратата зад нас!

Когато излизат, зад вратата ги чака старият роб.