Чародей

— Ти се опита да ме научиш да виждам от разстояние — казва той. — Не можах да овладея това изкуство. Не и до тази нощ. Там навън, сам в тишината, аз отново се опитах да видя Минтака. Този път видях нещо, Таита, но само смътно и не го разбрах добре.

— Любовта ти към нея те е направила чувствителен към аурата й — обяснява Таита. — Какво видя?

— Само сенки, но долових опустошителна мъка и тъга. Усетих отчаяние, толкова безнадеждно, че ми се прииска да умра. Знам, че бяха чувствата на Минтака, не моите.

Таита продължава да гледа безизразно в огъня и Нефер продължава:

— Опитай се да се свържеш с нея вместо мен. Има нещо, което никак не е наред. Ти единствен можеш да й помогнеш сега, Таита!

— Имаш ли нещо нейно? — пита магът. — Някакъв подарък от нея?

Ръката на Нефер се вдига към огърлицата на шията. Докосва мъничката златна кутийка, окачена в средата й.

— Това е най-ценното ми притежание.

Таита протяга ръце над огъня.

— Дай ми го! — казва той.

Нефер се колебае, после снема амулета и го стиска в ръка.

— Освен мен, само нейните пръсти са го докосвали. Съдържа кичур нейна коса.

— В такъв случай, притежава голяма сила. Косата крие същността на човека. Дай ми го, ако искаш да й помогна. — Нефер го подава.

— Чакай тук! — казва Таита и става. Макар да е седял така, със свити крака цяла нощ, движенията му не са сковани — крачи като млад, силен мъж. Излиза от пещерата и се изкачва на билото на дюната, прибира полите на хитона около кльощавите си глезени и кляка в пясъка, с лице към зората.

Притиска амулета на Минтака към челото си и затваря очи. Започва леко да се полюлява встрани. Слънцето се показва над хоризонта и светва право в лицето му.

Амулетът в дясната ръка сякаш оживява. Таита чувства, как започва да пулсира в такт с ударите на собственото му сърце. Открива съзнанието си и пуска потоците на битието да кръжат из него свободно, да се мятат като талази на буйна река. Собственият му дух напуска обвивката на тялото и се извисява над него. Като понесен от гигантска птица, той вижда неясните очертания на поля, градове, гори, долини и пустини да преминават под него. Вижда армии в походен строй, кохорти, вдигнали облаци прах, в който проблясват остриета на копия. Вижда кораби в открито море, блъскани от вятър и вълни. Вижда опожарени и разграбени градове, а в съзнанието му звучат неясни гласове и той знае, че те идват от миналото и бъдещето. Съзира лица на отдавна починали и на още неродени.

Помръдва леко, духът му се носи надалеч, но амулетът е неговият магнит. „Минтака!“, вика я той в мисълта си, а в дланта усеща сгорещения талисман.

Постепенно образите се изчистват и той чува сладкия й глас да отговаря: „Тук съм, кой ме вика?“

„Минтака, аз съм Таита“, отвръща той, но има усещането, че някакво зло се вмъква помежду им и прекъсва свързалия ги поток. Минтака я няма, а на нейно място усеща нещо съдбоносно. Напряга всички сили, за да разпръсне тъмните облаци. Те се сгъстяват и приемат очертанията на вдигнала глава кобра, същата гибелна сила, която срещнаха с Нефер в соколовото гнездо на канарите на Бир Ум Масара.

Той се бори с кобрата в съзнанието си, старае се да я прогони, но вместо да отстъпи, образът на змията става по-ясен и застрашителен. Изведнъж съзнава, че естеството на този образ не е психическо, а вижда истинска змия, смъртна опасност, надвиснала над Минтака. Удвоява усилията си да преодолее пелената на злото и да се добере до принцесата, но между тях има непреодолима бариера от болка и мъка.

И ето, една ръка, слаба и грациозна, се протяга към пакостната люспеста глава. Разбира, че е ръката на Минтака, защото синият пръстен от лапис-лазули на показалеца носи нейния монограм. Той пречи с всички сили на змията да ухапе тази ръка, докато Минтака милва гърба на разперената качулка. Змията извръща глава, досущ като котка, която иска да я галят.

— Накарай я да стори, каквото трябва! — чува Таита гласа на принцесата, а друг глас, който Таита също познава, отговаря:

— Никога не съм виждала подобно нещо. Трябва да удариш пратеника с ръка. Това сигурно ще го накара да предаде дара на богинята. — Това е гласът на първожрицата на храма на Хатор в Аварис и Таита разбира: смазана от скръб, Минтака се готви да поеме пътя на богинята.

— Минтака! — превъзмогва себе си Таита и този път е възнаграден.

— Таита? — шепне момичето и понеже най-после го чува, магът вижда вече цялата картина в най-дребни подробности.

Минтака се намира в спалня с каменни стени. На колене пред някаква кошница. Редом е коленичила светата жрица, а пред тях е надигнала глава кобрата.

— Не бива да поемаш този път! — заповядва Таита. — Не е за теб. Боговете са ти приготвили друга участ. Чуваш ли ме?

— Да! — Минтака се извръща към него, сякаш вижда лицето му.

— Нефер е жив! Нефер живее! Чуваш ли ме?

— Да, О, да!

— Бъди силна, Минтака! Ще се върнем за теб. Нефер и аз ще се върнем за теб!