Чародей

— Да — отвръща Таита. — Отслабихме го, но още е опасно, особено за ония, които не знаят как да се борят срещу му.

— По-младите са най-уязвими — казва Бай. — Двете момчета, Мерен и фараона, както и момичето.

Връщат се назад към колесниците. Преди да се качат, Таита се обръща към останалите. Знае, че ще ги уплаши с истината и казва следното:

— Навлизаме в най-опасната и негостоприемна област на пустинята. Знам, че всички сте уморени и жадни, изтощени от трудностите на похода, но ако се оставите на безгрижието, това може да се окаже фатално. Наблюдавайте конете и пътя пред тях. Не отклонявайте погледа или вниманието си, заради необичайни звуци или странни видения на животни или птици. — Спира за малко и гледа Нефер. — Това се отнася най-вече за теб, Велики. Бъди непрекъснато нащрек!

Нефер кима и противно на обичая си, не започва спор. Другите също изглеждат разтревожени — разбират, че Таита има някаква особена причина да им даде подобни инструкции.

Когато отново потеглят по извиващия между дюните път, жегата сякаш се засилва при всеки оборот на колелата. Непостоянните пясъчни форми от двете им страни добиват най-разнообразни ярки цветове: лимоненожълто и златисто, виолетово и синьо, лисичо червено и лъвско кафяво. На места дюните са насечени от бели като талк ивици или покрити с фигури от черен пясък.

Небето над тях добива застрашителен бронзов оттенък. Светлината се променя — става жълтеникава и призрачна. Разстоянията изглеждат нереални. Нефер присвива очи към металносивото небе — струва му се толкова близко, че може да го докосне с края на тояга. В същото време, колесницата на Таита, която е само на петдесет стъпки отпред, изглежда неясна и отдалечена на самия хоризонт.

Слънцето изгаря всяка незащитена част от кожата. Нефер усеща някакъв безименен страх, който започва да го изпълва цял. Няма никаква причина, но не може да се освободи от това усещане.

Минтака потръпва, сграбчва китката, в която държи бича и той разбира — момичето изпитва същото. Във въздуха витае огромно зло. Иска да извика Таита, да помоли за напътствие и съвет, но гърлото му е сухо от жега и прах. От него не излиза нито звук.

Внезапно Минтака се смръзва до него, а пръстите й се впиват в бицепса на дясната му ръка. Поглежда я и вижда неописуем ужас на лицето й. Сочи с трепереща ръка хребета на дюната, покрай която минават.

Нещо колосално и тъмно изниква от нейните недра и започва да се спуска към тях. Никога не е виждал подобно явление. Има тромавите и безформени очертания на гигантски воден мех, но е толкова голямо, че покрива целия склон на дюната и е в състояние да смаже не само трите миниатюрни колесници долу, но и цяла армейска колона. Докато слиза по голия склон, то подскача, набира скорост, спуска се бързо към тях и засенчва небосклона. В цялата тази жега, то излъчва гробовен хлад и спира дъха им, все едно са се хвърлили в леденостуден планински поток.

Конете също го съзират: те се хвърлят встрани от пътя и бягат по долината, като се мъчат да изпреварят ужасяващото привидение. Пред тях се простира посипан с вулканични скали участък и те се носят право към него. Нефер съзира опасността и прави опит да извие главите им, но конете са вън от контрол. Докато той се бори с юздите, Минтака пищи до него.

Убеден, че тъмната чудовищна сянка ги догонва, Нефер поглежда назад. Очаква да я зърне съвсем близо, защото усеща гробовния хлад с врата си, но зад тях няма нищо. Склонът на дюната е пуст, гладък и смълчан. Жълтото небе над нея е празно и ясно. Другите две колесници са спрели в подножието й, конете им са спокойни. Таита и останалите гледат учудено след тях.

— О-хо-о-о! — реве Нефер към подплашения впряг и опъва юзди с цялата си тежест, но конете не спират. Нахлуват с пълна скорост в скалистия участък, а колесницата се подмята зад тях. — О-хо-о-о! — крещи отново той. — Спрете, да бъдете проклети, дано!

Конете са подивели от ужас и нищо не е в състояние да ги спре. Те извиват гърбове, за да се преборят с юздите и яростно пръхтят при всеки скок.

— Дръж се здраво, Минтака! — крещи Нефер и я прегръща през раменете. — Ей сега ще се разбием!

Черните скали са изваяни в разнообразни форми от пясъчните бури на пустинята. Някои са колкото човешка глава, а други имат размерите на собствената им колесница. Нефер успява да прекара полуделия впряг встрани от първата, но конете се втурват между две огромни канари. Пролуката е твърде тясна, едното колело се удря с метален трясък и става на парчета. Счупени спици и части от самото колело и шината хвръкват във въздуха. Колесницата пада върху оста и конят от тази страна завива, без да иска, за да се вреже в поредната скала. Нефер чува как предните му крака се трошат като подпалки и в същото време, двамата с Минтака политат във въздуха.

Приземяват се в мек пясък, току до скалата осакатила коня. Когато спират да се търкалят, Нефер още държи Минтака в обятията си. Омекотил е падането и сега пита тревожно:

— Удари ли се?

— Не — отговаря тя веднага, — а ти?

Нефер застава на колене и гледа с ужас разбитата колесница и осакатените коне.