Чародей

— Велики Хор! — възкликва той. — Свършено е с нас. — Колесницата не може да се поправи. Единият кон е завинаги извън строя с два счупени предни крака. Другият продължава да стои впрегнат, но единият му крак стърчи, гротескно измъкнат от раменната става.

Нефер се изправя несигурно и помага на Минтака да стане. Двамата се крепят един друг, докато Таита пристига, спира в края на скалистата повърхност, хвърля юздите на Мерен и скача на земята. Приближава ги с дълги крачки.

— Какво стана? Защо хукнаха така конете?

— Не го ли видя? — пита Нефер, все още треперещ и объркан.

— Кое?

— Нещото. Черно и голямо като планина. Търкаляше се от върха на дюната към нас. — Нефер няма думи, с които да опише видяното.

— Голямо колкото храма на Хатор — подкрепя го Минтака. — Беше ужасно. Сигурно си го видял и ти.

— Не — отвръща Таита. — Това е изкривяване на съзнанието. — Видение, вкарано в него от враговете ни.

— Магия? — слисан е Нефер. — Но конете също го видяха!

Таита се извръща към приближаващия Хилто и казва:

— Убий тези нещастни същества. — Посочва осакатените коне. — Помогни му, Нефер. — Иска да отклони мислите на момчето от катастрофата и нейните последици.

С натежало сърце, Нефер прихваща главата на падналото животно. Гали челото и закрива очите му с шала си, за да не види идването на смъртта.

Хилто е стара кримка и нееднократно е изпълнявал този печален дълг по различни бойни полета. Поставя върха на кинжала зад ухото на животното и прониква в мозъка му с едно силно натискане. Конят се сгърчва, застива и след това се отпуска. Отиват при другия и повтарят операцията.

Таита и Бай наблюдават тези покъртителни актове на милосърдие и Бай казва тихо:

— Медеецът е по-силен, отколкото мислех. Насочил е цялата си мощ към най-податливите сред нас.

— Останалите заклинатели на Трок му помагат. От сега нататък трябва да държим под око Хилто и Мерен — казва Таита. — Докато не съсредоточа собствените си сили и ги опълча срещу Иштар, всички сме в голяма опасност.

Отдалечава се от Бай. Останалите ще се разтревожат, ако ги видят да си шушукат тайно. Поддържането на духа е от изключително значение.

— Донесете меховете! — нарежда Таита. Един се е пръснал при удара, а другите два са пълни само до половината, но те ги привързват към здравите колесници.

— Оттук нататък Мерен ще се вози с Хилто и Бай, а аз ще взема при себе си техни величества.

С допълнителния товар и водните мехове, впряговете са вече претоварени. Конете преодоляват с усилие разстоянието, в страховитата жега на жаркия огнен диск, почти скрит зад странна жълтеникава мараня.

Таита държи в ръка златния амулет на Лострис и тихо напява, за да прогони злото, което се трупа от всички страни. Бай прави същото в следващата колесница.

Стигат един участък от пътя, в който ветровете са замели всякакви следи от предишни кервани. Няма по какво да се ориентират, ако не се смятат неголеми, поставени на разстояние един от друг камъни. След известно време и те изчезват и сега се движат през безбрежна пустиня. Разчитат единствено на опита, натрупан от Таита, неговото познаване на пустинята и верните му инстинкти.

Най-накрая стигат до плоска долина, разположена между две вериги високи дюни. Пясъчното дъно е меко и равно, но Таита спира и внимателно го изучава. Скача от колесницата и вика Бай с ръка. Черният мъж идва и двамата разглеждат спокойната повърхност.

— Не ми харесва — обажда се Таита. — Трябва да заобиколим тази долина. В нея има нещо.

Бай прави няколко крачки напред и помирисва въздуха. Плюва два пъти и разглежда формата на попилата в пясъка слюнка. После се връща при Таита.

— Не виждам нищо обезпокоително. Ако вземем да търсим заобиколен път, ще ни трябват часове, а може би дни. Преследвачите не са много далеч. Трябва да преценим, кой риск е по-голям.

— Има нещо — повтаря Таита. — И аз като теб, изпитвам желание да мина именно оттук. Това желание е твърде силно и нелогично. Внушено ни е от Медееца.

— Велики маг — казва Бай и клати глава, — не мога да се съглася с теб в този случай. Трябва да рискуваме и да прекосим долината. В противен случай, Трок ще ни настигне, преди да мръкне.

Таита го хваща за раменете и поглежда право в черните очи. Забелязва, че погледът е леко разфокусиран, като на пушил опиум.

— Медеецът е проникнал през защитата ти — казва той и поставя амулета на Лострис на челото му. Бай мига и отваря широко очи. Таита вижда как се бори с външното влияние. Напряга воля, за да му помогне.

Най-накрая Бай потръпва и погледът му се прояснява.

— Прав си! — шепне той. — Иштар ме беше завладял. Това място крие огромна опасност.

Гледат по протежение на тясната долина. Това е жълта пясъчна река, без видимо начало или край.

— На юг или на север? — пита Бай. — Не виждам заобиколен път.

Таита затваря очи и вика на помощ цялата си енергия. Внезапно в страховитата тишина се чува звук. Далечен, слаб писък. Вдигат поглед и съзират мъничката фигура на царски сокол, който описва кръгове високо в жълтото небе. Той прави още два кръга и изчезва на юг.

— Юг — решава Таита. — Ще следваме сокола!