Чародей

— Те ни видяха как потегляме на изток. Да се надяваме, че са се заблудили и не очакват изненади — казва Нефер и ги повежда надолу по склона на дюната. Стигат края му на няколкостотин стъпки от лагера на войниците. Разстоянието е достатъчно голямо, за да скрие придвижването им, както и съпътстващите го звуци.

Като използват светлината от огньовете за ориентир, хванати ръка за ръка, за да не се изгубят в тъмата, те стигат до края на тресавището.

Лягат върху дъските и поемат към отсрещния бряг. Вече имат известен опит в този начин на придвижване и не след дълго смъртоносното препятствие е преодоляно.

Като се държат близо един до друг, те се прокрадват към лагера и клякат, само на няколко стъпки от кръга светлина. Ако не се смятат двамата стражника, вражеският лагер е потънал в сън. Конете са притихнали и единствено пращенето на пламъците нарушава тишината. Единият стражник се изправя внезапно и отива при другаря си, седнал край друг огън. Двамата си приказват тихичко. Нефер се дразни от това бавене и иска да помоли Таита за съвет, но старият маг предугажда намерението му. Той насочва тоягата си към двете тъмни фигури. След няколко минути, гласовете им зазвучават сънливи и провлачени, а единият стражник се изправя, протяга се и се прозява. Отива назад към собствения си огън и сяда, сложил сабята в скута си. Таита продължава да държи тоягата насочена към него и скоро главата на мъжа клюмва, опряла брадичка в гърдите. Откъм втория огън се носи тихо похъркване. Двамата пазачи спят дълбоко.

Нефер докосва Хилто и Мерен. Всички знаят задачите си. Тримата пълзят напред, оставили Таита и Минтака до ръба на светлия кръг.

Нефер приближава най-близкия страж отзад. Сабята се е изхлузила от скута му и лежи до него на пясъка. Нефер я вдига и в същия миг стоварва бронзовия ефес върху главата на спящия. Той се просва безмълвно в цял ръст край огъня.

Със сабя в ръка, Нефер хвърля поглед към другия огън, за да се убеди, че Хилто и Мерен са си свършили работата — вторият пазач лежи свит като кутре на пясъка. Хилто е взел сабята му. Тримата тичат напред и стигат до най-близката колесница. Копията са по местата си. Нефер грабва едно. Масивната му тежест ляга успокояващо в дланта. Мерен също е въоръжен. Един от конете изцвилва тихичко и бие с крак. Нефер замръзва. За миг решава, че всичко се е разминало. След това иззад колесниците се раздава сънлив глас:

— Нооса, ти ли си? Буден ли си?

Някакъв войник се кандилка към огъня полузаспал. Той е само по препаска и в дясната си ръка държи сабя.

Спира и зяпва Нефер.

— Кой си ти? — Гласът му се извисява тревожно.

Мерен запраща копието. То намира мъжа в гърдите. Хиксосът размахва ръце и пада. Мерен се хвърля напред и сграбчва изпуснатата сабя. Надали бесен вик, тримата нахлуват в кръга, образуван от колесниците, като стадо дяволи. Крясъците им предизвикват пълно объркване сред току-що събудените мъже. Някои не успяват дори да извадят сабите си, а трофейните остриета се вдигат и спускат в смъртоносен ритъм, цели потънали в кръв.

Само един от противниците се окопитва и оказва истинска съпротива. Той е огромен звероподобен мъжага, който се хвърля с лъвски рев напред. Замахва с все сила, за да сцепи на две главата на Нефер и макар момъкът да посреща удара с висок блокаж, той е толкова силен, че ръката му изтръпва до рамото. Сабята пада на земята.

Нефер е обезоръжен и противникът се цели отново в главата му. Зад него се изправя Таита и стоварва с все сила тоягата си върху темето на мъжа. Той полита, а Нефер измъква оръжието от ръката му, още преди да е паднал.

Боят свършва. Петима оцелели коленичат с ръце зад тила, а Хилто и Мерен бдят над тях. Минтака и Таита разпалват огньовете и в светлината им става ясно, че трима от враговете са убити, а други двама — тежко ранени.

Докато Таита се грижи за тях, останалите връзват ръцете и краката на пленниците със запасни хамути от колесниците.

Едва сега всички могат да се напият до насита от меховете, да хапнат просен хляб и да си отрежат парчета сушено месо от трофейните провизии.

Докато се хранят, светлината на новия ден започва да се усилва. Още една страховита пурпурна утрин и жегата е вече непоносима. Нефер избира три колесници и най-добрите коне за тях. Свалят всичко излишно, като личния багаж на войниците и запасното оръжие. Нефер освобождава ненужните коне и ги прогонва в пустинята, като вее пред очите им одеяло.

С всяка изминала минута, зловещата червена светлина се усилва и те бързешком се качват в колесниците. Когато са готови за тръгване, Нефер отива при вързаните пленници.

— Вие сте египтяни като нас. Много съжалявам, че трябваше да убием и раним другарите ви. Не сме го сторили за удоволствие. Принудени бяхме от узурпатора Трок.

Кляка край мъжагата, който за малко не го уби.

— Ти си смел мъж. Надявам се някой ден да се бием рамо до рамо срещу общ враг.

Полата на Нефер се е вдигнала и погледът на мъжа се плъзва по гладкия мускул на бедрото му. Той зяпва:

— Фараон Нефер Сети е мъртъв. Защо носиш царския знак?