Чародей

— Виж Таита! — шепне той на Минтака. — Може бе краят още не е настъпил. Може би ни остава още един ход с фигурите на бао, преди да се реши изходът от играта.

61

Трок приближава в галоп мястото, където пред очите му трите колесници навлязоха в пясъка. Следите им са така ясно очертани и насложени едни връз други, сякаш е минала една-единствена тежка кола. В същия момент от другата посока се появява Цандер, начело на втората колона.

— Много добре, Цандер! Ти накара дивеча да свърне от пътя. Сега вече ги пипнахме — крещи Трок.

— Хубава гонитба стана! — радва се Цандер. — Какъв строй искаш да заема?

— Поеми пак ариергарда. В колона по четири. Следвай ме! — Трок свърва след бегълците, а двете колони се точат подире му. Гледа напред. Таита и спътниците му са се изгубили между две редици дюни, с хребети, оцветени в синьо и пурпур. Долините помежду им са потънали в страховити сенки под прихлупеното небе. Не е минал и двеста стъпки, а страничните колесници затъват здраво в пясъка. Сега разбира, защо колесниците на Таита се движат така точно една след друга. Почвата под пясъка е достатъчно здрава, за да издържи колесница, само по следваната от него линия.

— В колона по една! — променя заповедта Трок. — Следвайте ме!

Двата отряда се проточват на половин левга разстояние, последвали Трок в непознатата пустош и войниците поглеждат с нарастващ трепет издигащите се от двете им страни пясъчни стени, с враждебното грозно небе над тях. Трок вече не може да гони конете с предишната скорост, но от следите на Таита разбира, че и преследваните също не напредват бързо.

Изминават още една левга и теренът пред тях рязко променя облика си. От мекия пясък щръква огромен канарист масив. Прилича на кораб, захвърлен на произвола, сред пясъчните вълни на пустинята. Страните му са надупчени като пчелна пита и са разядени от пясъчните бури на хилядолетията, но върхът му е източен и остър, като бивник на митично чудовище.

На самия връх, смалена от разстоянието, личи позната фигура, слаба и елегантна, с разбъркана сребърна коса, която блести като шлем под ужасната светлина.

— Чародеят! — злорадства Трок. — Потърсили са убежище в скалите. Дано се опитат да се бият там. — После се извръща към тръбача — Свири за бой!

62

Когато Нефер и Минтака виждат скалата да се издига отпред, и двамата остават смаяни.

— Нима Таита не знае, че я има? — пита Минтака.

— Че откъде би могъл да знае? — отвръща Нефер.

— Един път ми каза, че знаел всичко. — Нефер е принуден да замълчи. Обръща се назад, за да прикрие своята неувереност и вижда облака прах от потерята близо зад тях, издигнал се за среща с ниското жълто небе.

— Няма никакво значение. Каква полза от тая скала? — пита той. — Може би ще успеем да се задържим на нея за съвсем кратко, но Трок разполага със стотици бойци. Краят е вече близо. — Докосва меха, окачен на колесницата. Той е почти празен — няма достатъчно дори за един ден живот на конете.

— Трябва да вярваме в Таита! — казва Минтака, а той се смее горчиво.

— Боговете изглежда са се отказали от нас. Кому още ни остава да вярваме, освен на Таита?

Продължават напред, забавили конете до ходом. Зад гърба си чуват слабите звуци на потерята: офицерски подвиквания, конско цвилене, подрънкване на оръжие, скрибуцане и вой на изсъхнали главини.

Най-после стигат подножието на скалата, с цвят на тъмна охра. Тя е висока стотина стъпки и лъха като пещ от насъбраната в нея топлина. По лицето й няма нито едно растение, а вятърът го е нарязал на хиляди фигури и цепнатини.

— Прекарайте колесниците съвсем близо до скалата! — нарежда Таита и те се подчиняват. — Сега разпрегнете конете и ги дайте насам. — Таита отвежда собствените си коне зад един скален ръб. Пред очите им се разкрива широка цепнатина с гладки стени.

— Оттук! — Води ги, колкото е възможно навътре в дълбоката вертикална пролука с песъчливо дъно. — Сега накарайте животните да легнат.

Всички военни коне са обучени да изпълняват тази команда. Те се отпускат най-напред на колене, а след това неохотно се просват на една страна.

— Сега така! — казва Таита. Той носи спална постелка от колесницата. С отпрани от нея ленти, превързва очите на конете, за да мируват. После забива дълбоко в пясъка едно копие и привързва главата на животното към него, за да не може да стане. Останалите правят като него.

— Дайте сега, каквото е останало от водата! Жалко, че не можем да напоим конете за последен път, но самите ние се нуждаем от всяка капка.

Сякаш знае за съществуването му, Таита води хората си до нисък скален навес. Пространството под него е толкова малко, че ако човек реши да се провре, ще трябва да го стори на четири крака.

— Запушете тук с падналите от скалата камъни!

Нефер е смутен.

— Но тук не можем да се браним. Влезем ли вътре, няма да има дори къде да се изправим, да не говорим саби да въртим.

— Няма време за разправии! — озъбва се Таита. — Прави, каквото казвам!