Чародей

Сякаш няма край това тяхно пътуване към нищото. После изведнъж усеща, че мощта на вятъра намалява. За миг си мисли, че бурята отминава, но ревът й не стихва, напротив, става още по-могъщ. Те се препъват и блъскат един в друг, като двама пияници, които се крепят взаимно по пътя от кръчмата. Вятърът отслабва още. През главата на Трок вяло преминава мисълта, че може би Иштар е направил някаква магия, за да ги защити, но точно в тоя момент силен порив на вятъра го отделя от земята и връзката с Иштар секва. Блъснат е в някаква скала с такава сила, че ключицата му се счупва.

Пада на колене и се притиска към стената, като дете към майчина гръд. Как бе успял Иштар да стигне до скалата, той нито знае, нито иска да знае. Важното е, че скалата отнема част от силата на бурята. Усеща Иштар да коленичи редом с него и да покрива главата му с туниката си. След това Медеецът го натиска да легне плътно до скалата и сам прави същото.

65

Нефер пропълзява до Минтака в мъничката пещера и крепко я стиска в обятията си. Иска му се да й говори, да я успокои и приласкае, но главите и на двамата са омотани в шалове, а бурята удавя всеки звук. Тя отпуска глава на рамото му и двамата остават прегърнати. Обгърнати са от тъмата на тясното пространство, оглушали, ослепели и наполовина задушени. Всяка гореща глътка въздух трябва най-напред да се изсмуче през дебелия шал, а след това да се поема малко по малко, за да не напълни гърлото с фин като талк пясък.

След известно време ревът на вятъра ги оглушава напълно и притъпява останалите им сетива. Той продължава и продължава, без да спира или отслабва. Няма как да преценят хода на времето, освен по смяната на светлина и тъма през затворени клепачи. Идването на утрото се отбелязва от слаб розов светлик, а смрачаването — от пълен черен мрак. Нефер никога не бе попадал в такъв мрак. Ако не беше плътно притиснатото до него тяло на Минтака, сигурно щеше да полудее.

Тя помръдва през дълги интервали и отговаря на силните му прегръдки. Може и да е заспивал, но без сънища, навсякъде е само хамсин и нищо друго.

След още дълго време прави опит да раздвижи крака, но се оказва невъзможно. Изпаднеш в сляп ужас, мисли, че е загубил контрол над тялото си. Че умира от слабост. Опитва отново, напрегнал всички сили, и успява да размърда пръстите на краката и едното си стъпало. Проумява, че е пленник на пясъка, който е успял да проникне през пролуките между отделните камъни на преградната стена. Затрупан е до кръста. Живи заровени. Мисълта за такава коварна смърт го изпълва с ужас. Изгребва с ръка достатъчно количество пясък, за да раздвижи краката си, като освободи по същия начин и Минтака.

Разбира, че и другите водят същата битка с пясъка, но той се просмуква през стената като вода. Трупа се връз тях от плътния облак, който запълва цялото околно пространство.

А бурята продължава да бушува.

Два дни и три нощи вятърът не отслабна. През това време Нефер успя да запази главата и раменете си свободни, но долната част на тялото му остана напълно затрупана. Не може да се изрови, защото няма къде да слага пясъка.

Протяга ръка и напипва каменния таван на няколко пръста над главата си. Прокарва пръсти по него и разбира, че е леко извит нагоре. Главите им се намират в това малко пространство, но пък пясъкът е зарил плътно каменната стена и вече не прониква вътре. Бурята обаче продължава да реве без умора.

Чака. Понякога чува Минтака да хлипа тихичко до него и се мъчи да я утеши с нежно ръкостискане. Затвореният заедно с главите им в тясното пространство въздух става горещ и задушлив. Мисли си, че скоро няма да има какво да дишат и ще се задушат, но изглежда отнякъде все пак се процежда по малко пресен въздух, защото, макар и с голяма мъка, те продължават да дишат, продължават да живеят.

Изпиват почти всичката вода, като оставят съвсем мъничко на дъното на меха. И идва жаждата. Макар че не са в състояние да се движат и да изразходват влага, горещият сух пясък и въздухът сами я изтръгват от телата им. Нефер чувства, че езикът му постепенно залепва за небцето. Скоро започва да подпухва и допълнително затруднява с набъбналата си маса и без това мъчителното дишане.

Поради страха и жаждата, загубва напълно представа за времето и му се струва, че са изминали години в тая дупка. Нефер постепенно излиза от вцепенението, което го е обзело. Разбира, че нещо се е случило. Иска да проумее какво е, но съзнанието му е затъпяло и не откликва на този стремеж. Минтака лежи съвършено неподвижна до него. Стиска я уплашен и тя помръдва леко в отговор. Още е жива. И двамата са живи, само че погребани, способни да помръдват само малки части от телата си.

Отново изпада в полусъзнание, изпълнено със сънища и видения на вода и хладните зелени простори на Нил, водопади и бистри — извори. С усилие на волята се измъква от вцепенението и се ослушва. Нищо не чува. Това го е събудило. Няма нито звук. Ревящата преизподня на хамсин е отстъпила място на дълбока тишина. Тишината на затрупан гроб, мисли той и страхът го изпълва с нова сила.