Чародей

Нервите на Нефер са опънати като струни от притеснение за Минтака, а и поначало е изнервен от трудностите през последните дни. Той хвърля упорит поглед към Таита. Останалите наблюдават с интерес: младото биче срещу виделия и патил старец. Секундите текат и Нефер проумява собствената си глупост. Само един е в състояние да ги спаси при тези обстоятелства и момъкът се предава. Вдига един тежък камък и тръгва към плитката пещера. Останалите се присъединяват. Даже Минтака взема участие. Ръцете й се ожулват, преди да преградят малкото пространство под корниза.

— А сега какво ще правим? — пита сухо Нефер, все още ядосан от спречкването с мага.

— Ще пием вода — отвръща той.

Нефер налива вода в кожено ведро и го подава на Минтака. Тя отпива няколко глътки и подава ведрото на Таита.

Той клати глава.

— Пийте вие и се напийте добре!

Когато са напълнили стомасите си до отказ, Нефер се обажда пак:

— А сега, какво?

— Чакайте тук! — нарежда Таита, взема тоягата си и тръгва да се изкачва по зъбестия скат на скалата.

— Ами стената? — вика подире му Нефер. — За какво я градихме?

— Когато му дойде времето, ще разбереш, Велики. — Таита пак тръгва нагоре.

— Скривалище? Гроб? — вика подигравателно след стареца Нефер, но той не му обръща внимание. Катери се, без спирка и почивка, до самия връх на скалата. Застава горе и вперва поглед към мястото, откъдето ще се появи Трок. Малката група отдолу го наблюдава, едни объркано, други с известна надежда, а трети — ядосано.

Нефер се надига.

— Вземете копията и останалото оръжие от колесниците! Трябва да сме готови за отбрана. — Тича към колесниците и след малко се връща с наръч копия, а Хилто и Мерен бягат по петите му, натоварени по същия начин.

— Какво прави Таита? — пита Нефер. Минтака сочи скалата.

— Не е помръднал.

Струпват оръжието на куп и сядат край примитивното убежище. Очите на всички отново се обръщат към Таита.

Фигурата му се откроява ясно на фона на сярно-жълтото небе. Никой не продумва, никой не помръдва и ето че отново се чува страховитият звук. Всички извръщат глави и напрягат слух, за да доловят приглушеното скърцане на колесници, ту по-тъпо заради дюните, ту по-ясно и застрашително.

Таита бавно вдига ръце и ги насочва право в небето. Всички погледи следят това движение. В лявата си ръка държи тоягата, в дясната стиска амулета на Лострис, а на шията е окачил дара на Бай.

— Какво прави? — пита Хилто със страхопочитание. Никой не отговаря.

Таита стои като изсечен от самата скала. Главата му е отметната назад, косите му пърхат сребърни над раменете. Прихванал е ръба на полата в пояса, така че ясно личат кльощавите му крака. Прилича на някаква голяма птица, кацнала на прът.

Облаците се завихрят в небосклона. Светлината става променлива: заглъхва, когато слънцето е по-силно засенчено, проблясва, когато облачната пелена изтънява.

Таита продължава да не помръдва, насочил тоягата към бременната шир на небосвода. Шумът от приближаващата колона става още по-силен и изведнъж прозвучава боен рог.

— Това е сигнал за бой. Трок е забелязал Таита — шепне Минтака.

63

Трок вика на тръбача:

— Свири атака! — Войнственият звук обаче потъва в безмълвието на пустинята и прихлупеното, гневно небе.

— Чакай! — казва Иштар Медеецът. Той гледа фигурката на мага високо горе на скалата. — Чакай!

— Какво има? — пита Трок.

— Още не мога да проумея — отвръща Иштар, без да отлепя поглед от Таита, — но е нещо могъщо и всепроникващо.

Колоната спира, всички погледи са насочени със страхопочитание към застиналия на върха Таита. Над пустинята увисва ужасяваща тишина. Нито звук. Даже конете не помръдват — не се чува скърцане на сбруи или дрънкане на оръжие.

Движи се само небето. Над главата на мага се образува въртоп — тъмни облаци се въртят в кръг. Постепенно центърът на въртопа се отваря като око на събудено чудовище. През това небесно око блясва като светкавица ярък слънчев лъч.

— Окото на Хор! — затаява дъх Иштар. — Той е призовал бога! — Прави знак за закрила, а до него Трок е замръзнал в суеверен ужас.

Светлинният лъч осветява ярко фигурата на чародея. Около главата му блесва сребърен ореол.

Описва с тоягата плавен полукръг и хиксосийското войнство се сгърчва като пале под камшик. Облаците се разнасят и небето се избистря. Слънчевата светлина играе по дюните, които я отразяват като с огледало и заслепяват очите на войниците. Те се пазят с щитове или ръце, но не проронват и дума.

Таита прави още един мах с тоягата от върха и най-после се чува звук: тих като любовна въздишка, той сякаш се спуска от самото небе. Хората извръщат глави, за да открият източника.

Таита отново замахва и звукът се превръща в нежно свирене. То идва от изток и постепенно всички глави се обръщат натам.

Виждат го да идва от кристално бистрата светлина. Плътна сива стена, вдигнала се от земята до самото небе.

— Хамсин! — шепне Трок ужасната дума.

Пясъчната стена се носи към тях със страховита неотвратимост. Тя се гърчи и пулсира като жива, а гласът й се мени. Вече не е шепот, а рязък вой, вик на демон.