Чародей

Започва отново да се блъска и да прави опити да се освободи от пясъчната прегръдка. Най-накрая успява да измъкне едната си ръка и я протяга към полузасипаната глава на Минтака. Докосва я и тя проплаква. Прави опит да я заговори и успокои, но подпухналият език не му дава да издаде и звук. Протяга ръка над нея към Хилто, който лежи отвъд, но той или не е там, или ръката му не го стига.

Почива си малко и започва да разчиства входа, но мястото за струпване на пясъка от отвора е твърде оскъдно. Шепа след шепа, той мести пясъка от отвора на пещерата в тяхното тясно убежище. След известно време работи с изцяло протегната дясна ръка, като мести по няколко щипки пясък на един път. Става отчайващо бавно, но си дава сметка, че или трябва да продължи, или да се предаде и да се откаже от всяка надежда.

Внезапно усети, че пясъкът се сипе навън от пръстите му и дори през набитите с прах гънки на шала почувства освежителен полъх на чист въздух. През затворените клепачи усети и дневна светлина. Започна с мъка да освобождава лицето си от шала. Светлината става все по-силна, а сладкият чист въздух освежава измъчените му дробове и гърло. Когато смъква плата, той отваря наполовина едното око и моментално е заслепен от блясък. Зрението му се приспособява и вижда, че е успял да отвори в пясъчната стена дупка, голяма колкото огънати един срещу друг палец и показалец, но навън е спокойно. Бурята е отминала.

Възбудено започва да дърпа шала от главата на Минтака и я чува да диша с пълни гърди. Прави нов опит да заговори и отново не успява. Иска да се раздвижи, да се освободи от мъртвата хватка на пясъка, но тялото му е все още затрупано до гърдите.

Мобилизирал цялата си останала сила, той се бори срещу тежестта на пясъчния покров, но усилието скоро го изтощава, а гърлото направо го боли от жажда. Минава му през ум, колко нелепо е да умре по този начин, с обещанието на светлия ден, надникнало подигравателно през миниатюрна дупка в гроба.

Отново затваря очи, измъчен и изтощен. След това долавя нова промяна в светлината и пак отваря очи. Не може да повярва: през дупката към него се протяга ръка. Стара ръка, с опъната кожа и кафяви старчески петна по нея.

— Нефер! — Гласът е толкова непознат, толкова прегракнал и променен, че той не може да познае Таита. — Чуваш ли ме, Нефер?

Момчето се опитва да отговори, но не успява. Протяга ръка и докосва пръстите на Таита. Внезапно старческата ръка го сграбчва с неподозирана сила.

— Дръж здраво! Ще те изровим.

Чува още прегракнали от жажда гласове и още ръце гребат с шепи, докато накрая го измъкват от мъртвата хватка на пясъка.

Нефер се изсулва през тясната дупка, все едно че скалата отгоре го ражда. После Хилто и Мерен отново протягат ръце и измъкват от топлата, задушна утроба Минтака.

Изправят двамата на крака, но се налага и да ги крепят прави, защото нямат никакви сили. Нефер се изскубва от прегръдката на Мерен, залита към Минтака и мълком я прегръща. Тя трепери като в маларичен пристъп. След малко я отдалечава от себе си, за да разгледа с жалост и ужас лицето й. Косата е бяла от пясъка, също като миглите. Очите са потънали в дълбоки алени кухини, а устните са черни и подути. Когато ги отваря в опит да проговори, едната се пука и червена капка кръв, като скъпоценен рубин се търкулва по брадичката.

— Вода — успява да произнесе Нефер. — Трябва й вода!

Пада на колене и започва устремно да копае в пясъка, който продължава да затрупва входа. Мерен и Хилто помагат и те изравят водния мех, за да открият, че повечето вода в него се е изпарила. Останали са само по няколко глътки на човек, но дори това количество е достатъчно да продължи още малко живота им. Нефер усеща силата да се завръща в обезводненото му тяло и за пръв път му идва наум да се огледа.

Малко преди пладне е. Няма представа колко дни са прекарали затрупани. В спокойния въздух още виси фина мъглица пясък.

Засенчва очи, поглежда към пустинята и не може да я познае. Местността се е променила коренно: високите дюни са избягали надалеч, за да отстъпят място на други, съвършено различни по форма и разположение. На мястото на хълмовете се виждат долини, а на мястото на долините се издигат хълмове. Променени са дори цветовете: аленото и синьото са отстъпили място си на червеното и златистожълтото.

Нефер клати удивен глава и поглежда Таита. Магът се е подпрял на тоягата и го наблюдава със своите бледи и древни, но лишени от възраст очи.

— Трок? — успява да промълви момъкът. — Къде е?

— Погребан — отвръща Таита и едва сега Нефер забелязва, че той също е изсушен като подпалка и страда от жажда не по-малко от тях самите.

— Вода? — шепне Нефер и докосва подутите си и кървящи устни.

— Ела! — казва Таита.

Нефер хваща Минтака за ръка и двамата бавно следват мага, през бронзовия пясък. Слънцето и жаждата най-подир са казали тежката си дума и магът пристъпя бавно и вдървено. Другите се влачат подире му.