Чародей

Таита скита сякаш без цел, през новообразуваните долини течащ пясък, който шумоли под краката им. Държи тоягата отпред и бавно я размахва като коса. Един-два пъти коленичи и докосва пясъка с чело.

— Какво прави? — пита Минтака. Изпитата вода е съвсем недостатъчна и тя отново губи сили. — Моли ли се?

Нефер само поклаща глава: не иска да хаби собствените си оскъдни запаси от сила за празни приказки. Таита напредва бавно и по начина, по който размахва тоягата, напомня за търсач на подпочвени води.

За пореден път Таита коленичи и долепя лице о пясъка. Този път Нефер го наблюдава по-внимателно и забелязва, че той не се моли, а души въздуха до повърхността. И разбира какво прави.

— Търси заровените мехове на хиксосите — шепне той на Минтака. — Тоягата е неговата магическа пръчка, а души, за да усети миризмата на трупове под пясъка.

Таита се изправя с мъка и кима към Хилто.

— Копайте тук! — нарежда той.

Всички се скупчват и започват да ровят пясъка с шепи. Не се налага да дълбаят много надълбоко. На една ръка дълбочина, попадат на нещо твърдо и удвояват усилия. Бързо разкриват колелото на преобърната колесница. Още няколко минути трескаво ровене и на бял свят се появява воден мех. Гледат го с отчаяние, защото е скъсан — вероятно при обръщането на возилото. Мехът е напълно сух и макар да го извиват и стискат до несвяст, той не пуска и капка скъпоценна течност.

— Трябва да има и друг — мълви Нефер, с подути сухи устни. — Дълбайте по-дълбоко!

Забиват нокти в пясъка с последно, отчаяно усилие и колкото по-надолу отиват, толкова по-силно усещат миризмата от разлагащи се конски трупове. През всички тия дни, те са лежали мъртви в горещината.

Внезапно Нефер бърка по-дълбоко в изкопа и напипва нещо меко и податливо. Натиска го и всички чуват плацикане на вода. Разравят още наоколо и дружно измъкват на повърхността издут мех. Всички скимтят от жажда, докато Таита маха запушалката и налива вода в лежащото до меха в изкопа кожено ведро.

Водата е гореща като кръв, но когато Таита допира ръба на ведрото до устните на Минтака, тя пие с блажен израз.

— Не прекалено много в началото! — предупреждава Таита, взема й ведрото и го подава на Нефер. Пият по ред, после ведрото отново стига до Минтака и прави втори тур.

Междувременно Таита ги оставя и продължава търсенето.

След малко ги вика да копаят отново. Този път късметът им се усмихва: не само че колесницата се намира под по-тънък слой пясък, но и меховете са три, при това всичките пълни и здрави.

— Сега конете! — казва Таита и всички се споглеждат виновно. В отчаянието си са забравили за тях. Помъкнали мехове, те се тътрят назад към скалата.

Тесният процеп, в който скриха конете трябва да е неутрализирал по-голямата част от мощта на бурята. Започват да го разриват с помощта на дървена лопата, открита в разровената колесница. Почти веднага намират първия кон, но вонята им дава ясно да разберат, какво трябва да очакват. Животното е мъртво, а коремът му — издут от газове. Оставят го и ровят нататък.

Този път имат по-голям късмет. Това е кобила — най-силното и упорито животно от пленените при подвижните пясъци. Тя е жива, но на границата със смъртта. Срязват ремъците, но тя няма сили да се изправи сама. Мъжете я вдигат на крака. Застава между тях с треперещи крака и тяло, залита и заплашва да се срути отново всеки миг. Пие жадно от ведрото, което Минтака държи и състоянието и мигом се подобрява.

Копането продължава. Откриват още два, загинали от жажда или задушаване, но и два живи. И двата се съвземат, след като ги напояват.

Оставят трите жалки същества на грижите на Минтака и се връщат при разровената колесница да търсят фураж. Връщат се с чувал зоб и още един мех вода.

— Добре се справяш с тях — казва Нефер, като глади гърба на кобилата, — но мисля, че са прекалено изтощени, за да могат изобщо да бъдат някога впрегнати отново.

Тя се обръща ядосана.

— Ще ги изправя всичките на крака, кълна се в богинята! Под пясъка трябва да има още стотици мехове с вода и чували зоб. Може да се наложи да останем тук още много дни, но когато потеглим, тия животни ще ни возят.

Нефер се засмива с напукани, изранени устни.

— Силно съм впечатлен от състрадателната ти природа.

— Тогава не ме дразни повече! — каза Минтака и се усмихва. За пръв път след разразяването на хамсин. — Иди помогни на останалите. Надали са събрали голям запас вода.

Той я оставя и отива на открито, където Таита продължава проучванията си. Далеч не всички колесници на хиксосите се намират толкова близо до повърхността. Някои са погребани под дюните завинаги.

Колкото повече напредва търсенето, толкова по-далеч от скалата отиват. Разравят множество подути и вонящи трупове.

Скоро групичката е вече далеч от скалата, където Минтака изпълнява ролята на грижлив коняр.

66