Чародей

Секването на всякакъв шум събужда Трок и той простенва от болка, когато се опитва да се раздвижи. Натрупаният върху му пясък го притиска с голяма сила. Всеки момент заплашва да счупи ребрата му и да изкара въздуха от дробовете му. Все пак си дава сметка, че избраното от Иштар убежище, случайно или по волята на съдбата, е много добро. Навсякъде другаде можеха да останат погребани завинаги. Тук има възможност да остане до повърхността. През изминалите дни се бе измъквал от натрупаните върху му пластове пясък, като оставяше само толкова, колкото да не се изложи пряко на опустошителното влияние на хамсин.

Сега се стреми към чистия въздух и светлината като гмурец в тъмно езеро. Докато се измъква с движения на плувец, счупената ключица му причинява непоносима болка. Бори се, докато омотаната в шал глава щръква над пясъка. Освобождава я и примигва в ярката светлина на слънцето. Вятърът е преминал, но въздухът блести от милиони още неуталожени дребни песъчинки. Полежа малко, докато болката в рамото се успокои. След това отстрани пясъка от долната част на тялото си и се опита да викне „Къде си, Иштар?“, но устата му нададе някакъв грак. Извърна глава и забеляза Медееца, седнал до него, с опрян в скалата гръб. Прилича на изровен от гроба труп. После Иштар отваря здравото си око.

— Вода? — Гласът на Трок едва се чува, но Медеецът клати глава.

„Значи оцеляхме през бурята, само за да пукнем в същия гроб?“, иска да каже Трок, но устата не промълвя ни звук.

Лежи още известно време и усеща как го напуска всякакъв инстинкт за самосъхранение, притиснат от изтощение и отчаяние. Колко по-лесно е да затвори очи и да се остави на течението, за да не ги отвори никога вече. Тази мисъл го стряска и той гледа насила, като усеща как влезлият под клепачите пясък стърже очните ябълки.

— Вода — стене Трок. — Намери вода!

Като използва скалата за опора, той се изправя на крака и застава там, олюлян, с виснала край тялото безполезна ръка.

Иштар го гледа, а сляпото му око е като на влечуго или на мъртвец. Трок се кандилка покрай скалата, блъска се в нея почти на всяка крачка, докато стига края й, за да погледне към пустинята. Дюните са девствени и неопетнени, сладострастно заоблени като плътта на младо момиче.

Никаква следа от хора или колесници. Бойният му отряд, най-добрият в цял Египет, е изчезнал без следа. Прави опит да навлажни устни, но в сухата като тебешир уста, няма капка слюнка. Усеща краката си да се огъват под теглото му и си дава сметка, че отпусне ли се, никога повече няма да се изправи. Като продължава да се опира в стената, той тръгва напред, без ясна представа къде отива, важното е да върви.

След това чува човешки гласове и разбира, че халюцинира. Отново настъпва тишина. Прави още няколко стъпки напред и пак спира. Гласовете се чуват пак, този път по-близки и ясни. Изведнъж в тялото му нахлуват нови сили и той иска да извика, но от устата му пак не излиза никакъв звук. Отново е тихо — гласовете са замлъкнали.

Тръгва напред и спира като ударен от гръм. Този път гласът е женски. Сладък, ясен глас.

Минтака. Името изплава безмълвно на устните му. Още един глас. Мъжки. Не чува казаното и не разпознава гласа, но щом е с Минтака, трябва да е някой от бегълците, които преследваха. Враг.

Трок се оглежда. Сабята му я няма. Без оръжие е, само по туника, в чиято тъкан се е набил толкова много пясък, че стърже като да е тъкана от конски косъм. Оглежда се за някакво оръжие, камък или тояга, но няма нищо. Всичко е под пясъка.

Стои в нерешителност и гласовете се чуват пак. Минтака и мъжът са в пукнатина на скалата. Докато се чуди какво да прави, чува скърцането на пясък, като сол, под нечии стъпки. Мъжът излиза от пукнатината към Трок.

Той залепва за скалата и мъжът се появява на двадесет стъпки от мястото му. Непознатият потъва с решителна стъпка между дюните, фигурата му е много позната, но името се изплъзва до момента, в който той се обръща назад и вика към скалата:

— Не се престаравай, Минтака! Достатъчно се измъчи! — И отново обръща гръб.

Трок зяпа подире му. Но нали е мъртъв, не може да е той. Съобщението от Наджа беше ясно. Обмисля вероятността джин или друг зъл дух да се представя за младия фараон Нефер Сети. След това съзира с възпалените си очи, как младежът се присъединява към трима други, сред които и невъзможната за сбъркване фигура на чародея, който, Трок прозря това с необикновена сила, е по някакъв начин отговорен за чудотворното възкръсване на Нефер Сети. Засега обаче, той няма нито желание, нито намерение да мисли повече по въпроса. В главата му се върти само една мисъл и тя е вода.

Прокрадва се колкото може по-тихо към цепнатината и внимателно наднича иззад ръба на скалата. Отначало не може да я познае: дрипава като селянка. Парцаливата дреха и косите са набити с пясък, а очите — налети с кръв и потънали в орбитите си. Клекнала е до един кон и поднася към главата му ведро с вода.