Чародей

Таита се губи по цели дни из околните хълмове. Нефер и Минтака го зърват понякога от далеч. Той често почуква скалите с края на тоягата си. Друг път седи край полупресъхналите кладенци в края на града и вперва поглед в дълбоките им шахти.

Когато Нефер прави плахи опити да го заговори, той се държи резервирано и мълчи.

— Всяка армия има нужда от вода. — Това е всичко, което може да се изкопчи от него.

— Тук едва има за нас, да не говорим за армия — отбелязва Нефер.

Таита кима, става и поема към хълмовете, като почуква скалите с тоягата.

Минтака нагласи нещо като жилище сред развалините, а Нефер го покри с парцаливите остатъци от чергилото. В качеството си на хиксосийска принцеса Минтака никога през живота си не беше готвила обяд или премитала стая. Първите й опити бяха катастрофални. Докато дъвчеше някакво изгоряло парче, Нефер отбеляза:

— Ако искаме да разгромим армията на Трок, достатъчно е да те изпратим там като готвачка.

— Ами щом си толкова сръчен, защо не ни ощастливиш с някой връх на майсторството си?

— Ще трябва да го сторя, ако не искаме да умрем от глад — съгласи се Нефер и зае мястото й край огнището.

Нефер влезе отново в ролята на ловец и още първия ден се върна с хубава млада газела и четири великолепно нашарени яйца от дропла, които бяха съвсем малко развалени. Минтака подуши своята част от тях и ги блъсна настрана.

— Ти ли се оплака от готвенето ми? — попита тя. — Следващия път ще дойда с теб, за да сме сигурни, че онова, което носиш, става за ядене.

Лежат редом в една от сенчестите уади, набраздили лицето на хълма и наблюдават пасящо стадо газели, които ги наближават.

— Красиви са като в сън — шепне Минтака. — Толкова се прекрасни.

— Ако изпитваш угризения, мога да стрелям аз.

— Не — клати глава момичето. — Не казвам, че няма да го сторя.

— Тонът й е решителен и той вече я познава достатъчно добре, за да не й противоречи.

Мъжкарят върви напред. Гърбът му е с цвят на канела, а корема — сребристо бял, като облаците на хоризонта. Рогата са извити във форма на лира и блестят като полирани между щръкнали остри уши. Извръща глава на дълга шия и гледа назад към малобройното си стадо. Едно от малките започва да подскача с прави крака, като почти допира муцуна до събраните копита. Това е сигнал за тревога.

— Малкото се упражнява и фука пред големите — казва Нефер с усмивка.

Мъжкарят губи интерес към тези младежки лудории и продължава към засадата. Той избира пътя с грациозни движения, като на всеки две-три крачки спира и се оглежда.

— Още не ни е забелязал, но скоро ще го стори — шепне Нефер.

— Няма го Таита, да отвлече вниманието му.

— Още е далеч — отвръща Минтака.

— Петдесет крачки, не повече. Стреляй или ще изчезне в миг!

Минтака изчаква животното да обърне за пореден път глава, изправя се бавно на колене и тегли тетивата. Лъкът е от малките, взет от изровените колесници. Пуска стрелата и тя описва лека дъга на фона на ясното небе.

Мъжкарят забеляза мигом лекото раздвижване с огромните си очи и рязко извърна глава, за да я погледне, преди да се впусне в бяг. Когато тетивата издаде бръмчащия си звук, животното се метна напред и встрани, докато стрелата още бе във въздуха. Копитцата вдигнаха мънички облачета прах, а стрелата дрънна на мястото, където само преди миг бе застанало грациозното животно. Минтака се изправи и радостно се засмя, загледана след беглеца, без капка съжаление за пропуснатата възможност.

— Виж, бяга, както лети лястовицата.

Таита го е учил, че истинският ловец обича и уважава плячката си. Възхищението му от Минтака стана още по-голямо, когато видя радостта й, предизвикана от животно, което бе тръгнала да убива. Извърна се към него, все още засмяна.

— Съжалявам, сърце мое, тази вечер ще си легнеш гладен.

— Не и с Таита край огъня. Той готви от въздуха.

Впуснаха се в надпревара към изпратената стрела. Тя тръгна първа и първа я стигна. Наведе се да я вдигне и задната част на окъсаната й пола се метна на кръста. Бедрата й бяха гладки и кафеникави, а задникът — съвършено заоблен, с по-светла, невидяла слънце кожа, лъскава като скъпоценна ориенталска коприна.

Тя се изправи и рязко се извърна към него. Видя израза на лицето му. Макар неизкушена в тайните на чувствеността девственица, не беше лишена от своите женски инстинкти. Видя страстта, събудена у него само с едно мимолетно движение и видяното я възбуди. Желанието му я накара да го пожелае почти с болка в гърдите. Усети слабините й да се топят от любов, да се разливат, като оставен на слънце гъст и сладък мед.

Тя тръгна срамежливо към него, ала Нефер беше обзет от парлив срам, заради плътското желание, което бе позволил да го завладее отново. Спомни си обещанието, което й бе дал: „по-скоро ще умра, отколкото да престъпя моята клетва и да ти докарам безчестие“. Така каза той и споменът го накара да се извърне. Ръцете му трепереха, когато каза с пресипнал глас, без да я гледа: