Чародей

— Знам още едно стадо, но трябва да побързаме, ако искаме да стигнем преди мрак. — Тръгна, без да се обръща и тя се почувства пренебрегната. В тоя момент, повече от всичко на света жадуваше прегръдката му, допира на коравото му тяло до нейното.

Тя се стегна и хукна подире му, като се мъчеше да прогони онова сладко усещане, което за малко не я завладя изцяло, но хич не беше лесно. Настигна го и затича на две-три стъпки зад него.

Гледаше гърба му. Дебели, гъсти кичури черна коса подскачаха по него. Учуди се, колко се бяха разширили раменете му, откакто го видя за пръв път. След това погледът й се спусна надолу и бузите й пламнаха, когато видя твърдите полукълба на задника му да повдигат тънката материя на туниката. Обзе я приятно чувство на срам, заради собствените й сладострастни помисли.

Скоро стигнаха ръба на друга уади, спуснала се през склона. Нефер се обърна и почти улови погледа, изучаващ тялото му. Тя вдигна очи точно навреме.

— Долу има стотици древни гробове. За пръв път ги видях, когато дойдохме тук с баща ми, малко преди да… — Той млъкна, натъжен от мисълта за последния прекаран с Тамоз ден.

— Чии са? — попита тя, за да го отвлече от тъжните мисли.

— Таита казва, че са на хиляда години, от времето на Хеопс, когато са строили великите пирамиди при Гиза.

— Значи, трябва да са стари, колкото самия маг — каза тя с усмивка, а Нефер се разсмя с глас.

— Разглеждал ли си ги?

Нефер поклати глава.

— След оня път, често съм мислил за това, но не се отдаде случай.

— Да го направим сега! — предложи Минтака.

Той се поколеба.

— Трябват ни въжета и лампи. — Но тя вече тичаше по склона и Нефер се видя принуден да я последва.

Стигнали дъното, те се увериха, че повечето гробове бяха недостъпни — разположени високо в отвесната скала.

Не след дълго Нефер откри един отвор, който изглеждаше по-лесен за достигане. Изкачиха се по отчупена от скалния масив канара и стигнаха тесен ръб. Тръгнаха предпазливо по него. Водеше Нефер. Той стигна тъмния отвор и надникна в него.

— Ами да, пазят го духовете на мъртвите. — Направи опит това да прозвучи като шега, но тя усети напрежението и бе заразена от него.

— Естествено! — подхвана шегата тя и направи зад гърба си знак против злото.

— Много е тъмно — промълви замислено Нефер. — Можем да дойдем утре с лампа.

Минтака надникна над рамото му. Тесен проход водеше под лек ъгъл нагоре в гранитната гръд на скалата. Макар че бяха изтекли столетия, рисунките по стената ясно личаха.

— Виж! — посочи една от тях Минтака. — Това е жираф, а онова — човек.

— Да — усмихна се Нефер. — При това много дружелюбно настроен човек, няма съмнение.

Тя понечи да се възмути, но не можа да скрие усмивката си. Древният художник бе надарил фигурата с огромен фалос.

— А това — тя влезе по-навътре, — това трябва да са надписи. Какво ли означават?

— Никой никога няма да разбере. — Нефер мина край нея. — Ключът към това древно писмо е отдавна загубен. Трябва да се прибираме!

Подът беше покрит с мек, донесен от вятъра пясък. След малко недрата на прохода потънаха в зловещ мрак.

— Нека разгледаме само още малко по-навътре — настоя упорито Минтака.

— Не мисля, че трябва да го правим!

— Искам да мина напред — отвърна тя и се промуши край него.

— Чакай! — Той направи опит да я спре, но Минтака се засмя и се изплъзна от ръцете му. Нефер сложи ръка върху дръжката на ножа и продължи, засрамен от нейния пример и собствената си неувереност.

Мракът се сгъстяваше все повече и накрая дори Минтака спря и проточи несигурно шия напред. Нефер се наведе, вдигна парченце кремък и го запрати над рамото й в тъмното. То затропа по каменните стени.

— Няма нищо — каза Минтака в последвалата тишина, но преди да направи друго движение, нещо в мрака пред тях се раздвижи. Чуха шумолене, което прокънтя в кухината на скалата. Двамата замръзнаха, вперили поглед в тъмното. Последва остър писък, който бързо прерасна в хор и от пазвата на планината, право към тях, излетя пищящ и пърхащ мек облак, чиито крила докоснаха лицата им.

Минтака изпищя и се обърна, връхлетя върху Нефер и обгърна с ръце шията му.

Той я притисна към себе си и двамата се свлякоха на песъчливия под.

— Прилепи! — каза той. — Само прилепи.

— Знам! — отвърна тя, останала без дъх.

— Те не хапят.

— Знам. — Гласът й беше по-спокоен, но не направи и опит да пусне врата му. Нефер притисна лице в еластичната гъста коса. Ухаеше на прясно окосена трева.

Тя издаде тих, приглушен звук на удоволствие, скри лице в шията му и леко притисна тяло към неговото.

— Минтака — промълви той и направи плах опит да я отдалечи от себе си. — Дал съм ти дума, това да не се случва пак.

— Освобождавам те от нея! — Гласът й е толкова тих, че думите почти не се чуват. Вдига лице към неговото. Горещият й дъх ухае приятно. Пълните сочни устни потръпват, сякаш ще се разплаче всеки миг. — Искам да стана твоя жена по-силно, отколкото съм желала каквото и да било в тоя живот!