Чародей

Общо в Галала има сто и петдесет души и петдесет коня, но скоро става ясно, че оскъдните води на горчивите кладенци не са в състояние да утолят жаждата дори на това малобройно население на разрушения град. Всеки ден ги изпразват и всяка нощ им трябва все по-дълго време, докато се напълнят. Качеството на водата също се влошава — тя става все по-горчива, докато накрая почти не може да се пие, ако не се смеси с кобилешко мляко.

Принудени са да въведат дажби. Конете страдат, млякото на кобилите секва. А дебита на кладенците продължава да намалява.

Най-накрая Нефер свиква извънреден военен съвет. След едночасова мрачна беседа, Хилто обобщава:

— Ако Хор не стори чудо, кладенците ще пресъхнат напълно и ще се видим принудени да напуснем града. Накъде ще хванем?

Всички поглеждат Нефер, а той, на свой ред, отправя пълен с очакване поглед към Таита.

— Какво ще правим, когато водата пресъхне, магьоснико? — пита той.

Таита отваря очи. Седял е мълчалив по време на дългия дебат и те мислят, че дреме.

— Утре призори искам всички мъже, които могат да вървят и да държат лопата, събрани пред портите на града.

— С каква цел? — пита Нефер, но Таита се усмихва загадъчно и не отговаря.

В прохладата на зората пред градските порти чакат петдесет и шестима мъже. Излиза Таита, накичен с всичките си гердани, амулети, гривни и талисмани, с медальона на Лострис в ръка и дара от Бай на шия. Измил е косата си, а Минтака му я е сплела на плитки. Носи тоягата със змийска глава отгоре. До него крачи Нефер, прикрил с тържествен израз пълното си недоумение. Таита оглежда събранието. Както е поискал, всички носят изкопчийски инструменти: дървени лопати, заострени колове, метални лостове, копачи с облечени в метал върхове. Кима удовлетворен, спуска се по стълбите и поема през равнината.

По знак на Нефер, хората нарамват инструментите си и тръгват след него, като по навик се източват във военен походен строй. Не отиват далеч, защото Таита спира още в полите на най-близкия хълм и поглежда нагоре.

Нефер си спомня, че именно по тия места Таита прекара много време през последните месеци. Двамата с Минтака го бяха виждали често, клекнал под слънцето като синьоглав гущер, с качулка на главата или пък да броди наоколо и да почуква по скалите с края на тоягата.

За пръв път Нефер поглежда по-внимателно тукашните скали и забелязва, че са различни. Трошливи и примесени с варовик, те се цепят на шисти. Дълбок разлом пресича лицето на голия, сух хълм по диагонал, а склоновете му са оцветени в различни оттенъци. После вижда и нещо друго. Някой е рисувал неотдавна различни знаци по скалите, езотерични йероглифи, нанесени с бяла паста, вероятно приготвена с вода от ситно натрошен варовик. По земята са подредени фигури от камъчета.

— Нефер, хората трябва да се разделят в пет групи — казва Таита и Нефер се разпорежда. Когато са готови, Таита казва на първите: — Започнете да прокопавате галерия в склона, ей на това място. — Той сочи йероглифите, с които е отбелязано мястото на бъдещия хоризонтален проход.

Хората го гледат объркани, но когато Таита вперва безмълвен поглед в тях, Шабако казва:

— Чухте мага. Започвайте и по-бързо!

Работата е тежка, макар скалата отдолу да се оказва разтрошена. Трябва да разкопават и да изнасят голямо количество скална маса. Наоколо се вдигат облаци прах и скоро телата им се покриват цели с нея. Макар дланите им да са загрубели от постоянна работа със сабя и бойна тояга, те се охлузват, показват се пришки, потича кръв. Превързват ги с ленено платно и продължават работа, без да се оплакват. Слънцето се издига над хоризонта, а с него идва и жегата. Шабако извежда първата смяна от изкопа и пуска втората.

По пладне, когато слънцето е в зенита, всички се отпускат за едночасова почивка. Таита влиза в плитката пещера и внимателно оглежда скалата. Излиза навън мълчалив и Шабако нарежда да продължат. Работят до смрачаване, когато вече не се вижда какво правят. Шабако освобождава хората и те се отправят надолу, към оскъдната си вечеря. Запасите зърно намаляват почти толкова бързо, колкото и водните.

За да използват утринната прохлада, на другия ден започват преди зори. До вечерта са проникнали едва на двадесет стъпки в гръдта на хълма.

Там се натъкват на твърда като кристал синя скала. Бронзовите върхове на копачите не могат даже да я одраскат и хората започват да роптаят.

— Войни ли сме ние или копачи? — пита един ветеран, като разглежда разранените си длани.

— Какво всъщност копаем? Гробовете си ли? — обажда се втори, докато превързва глезена си, наранен от невнимателен удар с копач.

— Как ще копаем в тая скала? — възмущава се трети и бърше мръсна пот от чело.