Чародей

Таита ги праща долу, където се вижда гъста гора от изсъхнали акации — мълчалив паметник на отдавна пресъхналата вода. Кършат сухи клони и ги носят нагоре при изкопа. Под ръководството на Таита напалват голям огън пред лицето на гладката скала. Оставят го да гори цяла нощ, като от време на време добавят още дърва. Когато на другия ден скалата свети нажежена, те я заливат с вода, донесена в мехове от пресъхващите кладенци. Под облаци бяла пара, тя се напука с трясък и експлодира.

Един човек загуби дясното си око в резултат от попаднало в него парченце. Таита почисти набързо орбитата и заши клепачите един за друг.

— Боговете затова са ни дали по две очи, точно за такива случаи — поясни той на пострадалия. — С едно око се вижда съвсем същото, каквото и с две.

Оставиха разрушената скала да изстине, а после изнесоха навън големите опушени парчета. Скалата отзад се оказа също така твърда и непробиваема. Донесоха още дърва и повториха опасната операция със същия резултат. С цената на толкова труд и време, напреднаха едва няколко стъпки.

Дори Нефер беше обезсърчен и сподели това с Минтака, когато се разположиха в постелята в тъмата на нощта.

— Много неща не можем да проумеем, сърце мое — каза тя и взе главата му в прегръдките си.

— Нямаме и най-малка представа, защо ни кара да вършим това, а когато го питам, ме гледа с оня вбесяващ поглед на древна костенурка. На хората им е дошло до гуша, а и на мен.

Тя се кикоти.

— Древна костенурка! Гледай да не го чуе! Може да те превърне в жаба и това хич няма да ми хареса.

Рано на другата сутрин групите от изтощени, роптаещи мъже се събират около устието на тунела, в очакване на мага.

С привичната си склонност към театралничене, Таита се появява заедно с първите лъчи на слънцето, които запалват сребърен огън върху главата му. През едното си рамо е преметнал ленена кърпа. Нефер и офицерите се надигат, за да го поздравят, но той пренебрегва приветствието и нарежда на Шабако да окачи плата като завеса над входа. Когато това е сторено, той се скрива в дупката, а мъжете отвън остават да чакат, потънали в мълчание.

Струва им се, че е минало много време, но всъщност е по-малко от час, защото слънцето се е вдигнало едва на педя над хоризонта, когато завесата се дръпва и Таита се изправя пред отвора. Дали случайно или съгласно пресмятанията на мага, слънцето свети право в змийската глава на тоягата. Празното лице на изкопа е също ярко осветено и хората пристъпват нетърпеливо напред. Виждат, че на синята стена е нарисувано раненото око на великия бог Хор.

Лицето на Таита е тържествено. Започва да напява заклинание към Златния Хор. Присъстващите падат на колене и напяват заедно:

„Златен Хор, могъщ бик!
Непобедима е силата ти!
Господар на враговете си!
Свято е твоето възшествие!
Ранено око на вселената!
Подкрепи нашите усилия!“

След последния стих, Таита се обръща и, с впити в гърба си погледи, крачи към синята гладка скала, в дъното на галерията. Мънички кристали фелдшпат35 блещукат под слънчевата светлина по повърхността й.

— Кудаш! — вика Таита и удря стената с тоягата. Мъжете при входа се отдръпват, защото това е една от най-мощните думи.

— Менсаар!

Хората затаяват дъх от благоговение, а той отново удря скалата.

— Нкубе! — Таита удря за трети и последен път, след което отстъпва.

Нищо не последва и Нефер изпитва дълбоко разочарование. Таита не помръдва, слънцето бавно се издига и сянката му пада върху скалната стена.

Нефер е обзет от внезапен пристъп на възбуда, а мъжете наоколо надават глъч. По средата на скалата, точно под окото на бога се появява тъмно влажно петно. То бавно се разширява и от скалата се процежда едничка капка вода, която заблестява под слънцето като диамант. После се търкулва по стената, за да се превърне в кално топче в праха на пода.

Таита се обръща и излиза от галерията. Зад гърба му се разнася остър звук, като счупване на суха съчка и една тъничка като паяжина пукнатина се плъзва през лицето на камъка от пода до тавана. Водата се появява, капка след капка, все побърза и по-бърза. Нов звук, този път като от счупени при пожар грънци, оглася галерията и на дъното й пада парче скала. През оставения от него отвор се източва мързелива жълтеникава струя тиня, заедно с фонтан кристалночиста вода. Като изпълва галерията до коляно, тя се устремява навън и започва да скача в мътен поток надолу по хълма.

От прашните редици на тружениците се носят викове на смайване, уплаха, благодарност и възторг. Внезапно Мерен се хвърля напред и подлага глава срещу пороя. Излиза с мокро тяло и полепнали по лицето кичури. Подлага шепи и пие.

— Сладка е! — крещи той, обезумял от радост. — Сладка като мед!

Мъжете се събличат голи и започват безумна игра с потока, плискат се, хвърлят шепи кал, надават весел смях. Нефер не издържа дълго, захвърля достолепието си и се мята върху Мерен, за да натисне главата му под водата.