Чародей

Таита се качва при Нефер, който го посреща с усмивка.

— Значи, макар и лишен от вода, Наджа не се е върнал назад.

— Не сме и допускали, че ще го стори — тихо отвръща Таита.

Източният хоризонт започва да притъмнява, сякаш нощта решава да се спусне по-рано. Вдигнатият от настъпващата армия облак прах ври във въздуха, като зараждаща се буря.

— До смрачаване има още много време — казва Нефер и гледа безмилостното слънце. — Можем да решим изхода на тази битка още днес.

— Конете на Наджа са пили съвсем малко през последните три дни и сигурно са ги гонили здраво, за да стигнат по-скоро. Той си дава сметка, че трябва още днес да сложи ръка върху изворите, защото ако не го стори, няма да има втора възможност.

— Ще дойдеш ли с мен да го посрещнем, стари татко? — пита Нефер, докато запасва подадената му сабя.

— Не! — Таита вдига лявата си ръка. На безименния пръст носи златен пръстен с огромен рубин. Когато проблясва под слънчевата светлина, Нефер познава пръстена, свален от ръката на самия Наджа и подарен на мага преди толкова години в Тива, когато е бил убеден, че Таита е убил младия фараон. Нефер разбира, че това е талисман с почти същата сила, каквато би имал например кичур от главата на Наджа, парченце от изсушените му екскременти или пък отрязаните му нокти.

— Ще наблюдавам битката оттук. Може би, ако използвам незначителните си умения от това място, ще ти бъда повече от полза, отколкото ако замерям хората с копия.

Нефер се усмихва.

— Твоите оръжия са по-остри и точни от всички останали. Нека Хор те обича и закриля, стари татко!

Отряди стрелци с лъкове и прашки отиват към позициите си зад стените. Те се движат пъргаво и уверено — всички знаят какво точно се иска от тях, защото многократно са упражнявали всяка маневра. Когато и последният заема мястото си, полето изглежда пусто.

Облакът от придвижването на Наджа беше на по-малко от левга, когато Нефер прегърна Таита и се спусна по стълбата. Щом излезе пред портите на крепостта, въздухът бе разтърсен от мощен рев. Отрядите колесници го чакаха. Тръгнал покрай редиците, Нефер видя командирите и подвикна одобрително:

— Кураж, Хилто! Направи го заради мен, Шабако! Довечера ще полеем победата, Соко!

Скача в колесницата и взема юздите от ръцете на Мерен.

Дов усеща ръката му, цвили и се извръща да го погледне с големите си блестящи очи с дълги мигли. Крус извива шия и бие земята с копито.

Нефер вдига високо десния си юмрук и нарежда:

— Напред!

Овнешкият рог разцепва въздуха и колоната потегля, редица след редица. Движат се величествено, в тръс между стените, около които не се вижда жива душа.

Нефер дава нов сигнал с ръка и колоната се разгръща във верига. Редица след редица се отклоняват ту в едната, ту в другата посока и спират при предварително набелязаните позиции. Нефер наблюдава приближаващата армия на врага.

Сега, когато жълтеникавият облак се докосва до сивкавата пустиня, той вижда линия тъмни петънца, както и съзвездия отблясъци от първата редица колесници, чиито очертания се гънат и трептят в далечината.

После те се втвърдяват и добиват ясни форми. Виждат се коне и мъже в брони зад тях.

— Слава тебе, велики Хор! — мърмори Мерен. — Май е взел всички колесници. В резерва му няма нищо.

— Сигурно са полудели от жажда! Единственият му шанс е да ни разбие с незабавна фронтална атака, за да се добере до изворите.

Неприятелят идва все по-близо и по-близо. Вече се различават лицата на войните, а по цветовете и вимпелите им се разбира кой от коя част е и кой е нейният командир.

Многохилядното войнство спира на двеста крачки от тях. Над огромното поле ляга тежка тишина, нарушена единствено от мекия шепот на вятъра. Облакът прах се спуска тихо като завеса и всяка подробност в облика на двете армии ярко изпъква.

Една колесница от противниковия строй потегля напред. Макар цялата да е покрита с прах, позлатата блести, а царският вимпел се вее над главата на водача й. Наджа спира едва на сто крачки, така че Нефер ясно вижда суровото, красиво лице под синята бойна корона.

— Привет Нефер Сети, пале на кучето, което убих със собствената си ръка! — вика той със звучен глас. Нефер замръзва при това открито самопризнание в цареубийство. — На главата си нося короната, която свалих от Тамоз, докато умираше. А в ръката си — той вдига могъщата синя сабя, — държа острието, което отнех от подлия страхливец. Ще опиташ ли да си ги вземеш, пале?

Ръцете на Нефер се разтреперват от гняв, а пред погледа му се спуска червена пелена.

— Спокойно! — шепне Мерен до него. — Не се оставяй да те предизвика!

Нефер преодолява гнева си с колосално усилие на волята. Съумява да запази лицето си безизразно, но когато подава командата, гласът му звънва, като ударен в камък метал:

— Готови! — Вдига сабята над главата си.

Наджа се смее безмълвно и връща колесницата в първата редица на бойния строй.

— Напред! — вика той и вдига синята сабя. Първата редица потегля и постепенно набира скорост. — Галоп! Напред! — Цялата огромна маса се понася срещу Нефер.