Чародей

Хесерет се събужда в ледения мрак на онези ужасни мигове преди разсъмване, когато цял свят тъне в тъма, а душата — в униние. Отначало не разбира какво я е събудило, но постепенно започва да долавя звука от множество далечни гласове, който става все по-силен. Изправя се, като оставя кожените завивки да се смъкнат до кръста и напряга слух да долови някоя дума. Чува откъслечни фрази: „поражение“, „убит е“, „незабавно бягство“.

Крещи на слугините си и две се втурват при нея, полузаспали и голи, с маслени лампи в ръце.

— Какво става? — пита Хесерет, а жените пулят срещу й празни погледи.

— Не знаем, господарке. Ние спяхме.

— Глупачки такива! Веднага тичайте да разберете! — нарежда ядно Хесерет. — И вижте да не са избягали затворничките от кафеза. — Момичетата излитат навън.

Хесерет се измъква от постелята. Запалва всички лампи, после връзва косите си, навлича един хитон и загръща рамене с шал. През цялото време данданията отвън расте. Чува викове, трополят коли, но още не може да схване какво става.

Двете момичета се връщат тичешком. По-голямата едва диша и думите й се разбират с мъка.

— Казват, че имало голямо сражение при някакво място, наречено Исмаиля, царице.

Хесерет е обзета от радост. Сърцето й казва, че Наджа триумфира.

— Как е завършило?

— Не знаем, господарке. Не сме питали.

Хесерет грабва за косите по-близкото момиче и дърпа така, че в ръката й остават кичури.

— Капка мозък ли нямате в тия дебели глави? — удря момичето през лицето и го оставя да лежи на пода. Грабва една лампа и бърза към изхода.

Стражите ги няма и тя усеща подли иглички страх да бодват сърцето й. Тича към кафеза и наднича вътре. Успокоява се донякъде, като вижда двете дрипави фигури, все така вързани за отвесните пръчки на импровизирания затвор. Пленничките обръщат към нея бледи, мърляви лица.

Хесерет ги зарязва и тича към портала. В слабата светлина на звездите вижда преминаващата край нея кавалкада. Различава теглени от волове натоварени коли. Едни са отрупани със сандъци и чували, други с жени, стиснали в прегръдките си малки деца. Стотици войници се точат в колоната и Хесерет забелязва, че мнозина са без оръжие.

— Къде отивате? — вика към тях царицата. — Какво става? — никой не си прави труда да й отговори, нито дава вид, че забелязва присъствието й. Хесерет тича на пътя и хваща ръката на един войник.

— Аз съм царица Хесерет, съпруга на египетския фараон. Чуваш ли ме, негоднико?

Войникът надава неприличен, лаещ смях и прави опит да се освободи от нея. Хесерет го държи здраво и накрая той я удря здраво, за да продължи пътя си, а тя остава свита в праха.

Изправя се и хваща за ръката друг войник, със знаци на старши. От носа й капе кръв.

— Какви са новините от бойното поле? Кажи ми! Моля те, кажи! — Войникът я поглежда и я разпознава.

— Ужасни новини, царице! — гласът му е дрезгав. — Страхотна битка и врагът надделя. Армията ни е победена. Всички колесници са загубени. Врагът е по петите ни и скоро ще бъде тук. Трябва да бягаш още сега.

— А фараонът? Какво стана със съпруга ми?

— Казаха, че битката е загубена, а фараонът — убит.

Хесерет го гледа и не може нито да помръдне, нито да продума.

— Тръгваш ли, царице? — пита войникът. — Преди да е станало късно. Преди да пристигнат победителите, за да почнат насилия и грабежи. Аз ще те пазя.

Хесерет поклаща глава.

— Не може да е истина. Наджа не е мъртъв. — Обръща се назад. Стои сама край пътя, докато слънцето изгрява, а останките от разгромената армия продължават да се точат пред очите й. Тази окаяна паплач с нищо не напомня гордото, величествено войнство, събрано пред Синята порта на Вавилон само преди няколко месеца.

Вижда неколцина офицери и вика към тях:

— Къде е фараонът? Какво стана?

Офицерът не разпознава окървавеното лице и крещи в отговор:

— Наджа Киафан падна в единоборство, от собствената ръка на Нефер Сети, а насеченото му на парчета тяло ще бъде разпратено за назидание във всички области на Египет. Врагът е по петите ни и ще бъде тук преди пладне.

Хесерет вие на умряло. Твърде точни са тези подробности, за да бъдат измислени. Загребва с шепи пепел и я посипва по главата си. Без да спира да вие, забива нокти в лицето си, докато от него прокапва кръв и започва да се стича по хитона.

Робините и командирът на личната й охрана идват откъм лагера да я приберат, но тя крещи насреща им несвързани мръсотии, обезумяла от мъка. Обръща лице към небето и вика сквернословия към боговете, като ги обвинява, че не са закриляли мъжа й, бог, много по-велик от който и да е друг обитател на пантеона.

Риданията и писъците й стават все по-силни, поведението — все по-необуздано и налудничаво. Разрязва едната си гърда, с помощта на малкия, украсен със скъпоценни камъни кинжал, който носи винаги със себе си, пикае права, като оставя урината да се стича по краката, с които тъпче в направената от нея кал. После неочаквано подскача и хуква към лагера. Стига бамбуковия кафез и пищи към Мерикара:

— Нашият съпруг е мъртъв! Убит от собствения ни чудовищен брат!

— Слава на Хатор и всички богове! — вика Мерикара.