Чародей

Минтака не разбира какво става. За миг допуска, че богинята е чула горещата й молба и е поразила сърцето на звяра с божествена стрела. След това усеща гореща течност да се стича по корема й — толкова гореща, че чак пари. Прави опит да се извие изпод него, но тялото е твърде тежко. Най-накрая отвратителния поток намалява и пресъхва. Той простенва отново и се стоварва цял отгоре й. Лежи неподвижен, а и тя не смее да мръдне, за да не предизвика раздвижването му. Лежат така дълго, докато и двамата дочуват похотливите крясъци на тълпата отвън. Трок се надига и я поглежда.

— Посрами ме, малка пачавро! Принуди ме да изхвърля семето си напразно.

Преди да разбере какво става, той я хваща за врата и тика лицето й в овчата кожа.

— Не бой се, ще използвам кръвта от носа ти, след като не мога да я получа от делвата с мед.

Бута я настрани и с мрачно задоволство разглежда пурпурното петно от кървящия нос върху снежната белота на кожата. После скача и отива гол до вратата, разбива я с ритник и изчезва в ярката светлина на деня.

С крайчеца на ленен чаршаф Минтака обърсва противното желе, което се сгъстява по мраморната кожа на корема й. Върху гърдите и крайниците й личат ярки червени петна. Страхът й преминава в ярост.

Сабята лежи, където я е захвърлил. Тихо се спуска от леглото и измъква блестящото бронзово острие от ножницата. Прокрадва се до вратата към терасата и се залепва за стената до нея.

Отвън Трок приема приветствията на тълпата и показва окървавената кожа на всички страни.

— Много й хареса! — отвръща той на някакъв комплимент. — Когато свърших, беше мокра и широка като делтата на Нил и гореща като Сахара.

Минтака стиска здраво ръкохватката на тежкото оръжие и се съсредоточава.

— Сбогом, приятели мои — крещи Трок. — Връщам се за още една хапка от тая сладка фурма.

Чува шляпането на босите му крака по плочите на терасата, а после огромна сянка запълва вратата. Тя издърпва назад хванатата с две ръце сабя и насочва острието към средата на корема.

Той стъпва в стаята и Минтака се хвърля насреща с цялата тежест на тялото. Прицелила се е точно между пъпа и гъстата растителност, от която висят гениталиите му.

Един път, преди много години, излязла на лов с баща си, тя видя как се прицелва в нищо неподозиращ леопард. Котката усети трептенето от тетивата на лъка и се метна встрани, преди стрелата да стигне целта си. Трок притежаваше същия котешки инстинкт за опасност и оцеляване.

Острието още не е стигнало целта, а той вече е извъртял тяло. Сабята минава на един пръст от корема му, без да докосне косъм, без да пролее капка кръв. Миг по-късно Трок сграбчва двете й китки в огромна твърда шепа. Стиска, докато тя разбира, че ще натроши костите й. Пуска сабята на пода със звън.

Той се смее и я влачи из спалнята, но това е грозен смях. Хвърля я на изпомачканото ложе и казва:

— Вече си моя жена. Принадлежиш ми също като някоя кобила или кучка. Трябва да се научиш да ме уважаваш!

Тя лежи ничком и отказва да го погледне. Трок вдига ножницата от пода и продължава:

— Урокът по послушание е за твое добро. Малко болка сега ще спести и на двама ни много нещастия и страдание занапред.

Претегля с ръка ножницата. Тя е изработена от полиран гьон, прихваната в скоби от злато и кехлибар, украсена с метални розетки. Удря я по краката. Ножницата плющи по бялата плът и оставя ярка следа с по-светли петна, на местата на розетките. Минтака е така смаяна, че без да ще изпищява.

Той се смее на болката и отново вдига ножницата. Тя се опитва да се претърколи вън от обсега му, но вторият удар намира вдигнатата й ръка, а следващия рамото. Този път сдържа вика си и съумява да скрие унижението зад отровна усмивка. Плюе по него като рис. Това го вбесява и той удря с по-голяма злоба.

Смъква я на пода и продължава да я гони с удари. Удря я отзад и когато тя се свива на кълбо, продължава по раменете, гърба и задника. Докато удря, говори, като римува фразите с ножницата:

— Повече да не си ми вдигнала ръка, ха! Когато пак те посетя, ха! Ще се държиш като любяща съпруга, ха! Или ще накарам четирима войника да те държат, ха! Докато те яздя, ха! А когато свърша, ха! Ще те напердаша пак, ха! Както сега, ха!

Тя стиска зъби, а ударите валят безмилостно и когато вече усеща, че няма да издържи, той отстъпва, силно задъхан.

Навлича мърлявата си туника, опасва пояса и блъсва сабята в изцапаната с нейната кръв ножница. Тръгва с тежки стъпки към изхода и спира на прага.

— Да ти е ясно едно: аз или пречупвам нрава на кобилите си, или, в името на Севт, ги убивам. — Обръща се и изчезва.

Мина много време, дълго след залеза на луната на Озирис, докато паднат коричките от раните на Минтака, а синините избледнеят в жълто-зелени петна. Дали нарочно или случайно, Трок не изби зъб, нито счупи кост, нито остави белег на лицето й.