Чародей

Жрицата е загубила цял преди обед предния ден, за да я разубеди и сега прави последен опит:

— Но ти си още млада…

Минтака вдига слаба ръка.

— Майко, може да не съм живяла дълго, но в тези кратки години изпитах повече мъка и страдание, отколкото други за цял живот.

Жрицата свежда глава и казва:

— Да се помолим на богинята! — Минтака затваря очи, а старицата продължава: — Благословена богиньо, могъща небесна краво, господарке на музиката и любовта, всевиждаща, всеможеща, чуй молитвите на дъщерите ти, които те обичат!

Нещо в кошницата се раздвижва и се чува шум като от лек речен бриз през тръстикови върхари. Минтака усеща студенина в стомаха и разбира, че е първият леден полъх на смъртта. Слуша молитвата, но мисли само за Нефер. Спомня си миговете прекарани заедно и образът му изниква жив в съзнанието й. Вижда усмивката му и оня неподражаем начин, по който държи главата си на силната дълга шия. Пита се, докъде ли е стигнал в страховитото си пътешествие през подземния свят и се моли за безопасността му. Моли се, да стигне невредим зелените хълмове на рая, където да дочака скорошното й пристигане. Скоро ще съм при теб, сърце мое, обещава безмълвно тя.

— Обичната ти дъщеря Минтака, съпруга на божествения фараон Трок Урук, те моли за благословената участ, която си обещала на ония, които са страдали прекалено много на тоя свят. Позволи й да срещне твоя мрачен пратеник и да намери покой в лоното ти, могъща Хатор.

Жрицата привърши молитвата и зачака. Следващата стъпка Минтака трябва да направи сама. Тя отваря очи и гледа кошницата, сякаш я вижда за пръв път. Протяга бавно и двете ръце и повдига капака. Вътре е тъмно, но се долавя някакво движение, тежко, тромаво, нещо се сгъва и разгъва, черно блещука върху черно, като масло, излято в дълбок кладенец.

Минтака свежда глава към кошницата, а от нея бавно се подава друга, цяла покрита в лъскави люспи. Докато се измъква от кошницата, качулката й се разперва и достига размерите на женско ветрило на черни и кремави шарки. Очите блестят като стъклени мъниста. Тънките устни са извити в сардонична усмивка, а между тях пърха нежен език — опитва въздуха и дъха на седналото насреща момиче.

Гледат се една друга — кобрата и девойката — в продължение на сто дълги удара на сърцето. В един миг змията се дръпва, сякаш за удар, а после отново бавно се люшва напред, като смъртоносно цвете на дълго стебло.

— Защо не иска да си свърши работата? — пита Минтака, с устни толкова близко до тези на кобрата, че могат да се целунат. Протяга ръка и змията извръща глава, за да наблюдава движението й. Минтака не показва страх. Тя нежно гали гърба на широко разперената качулка. Вместо да нападне, кобрата обръща глава като котка, която чака да я погалят.

— Накарай я да направи, каквото трябва! — моли Минтака жрицата, но старицата клати уплашено глава.

— Досега не съм виждала подобно нещо — шепне тя. — Трябва да удариш пратеника с ръка. Така сигурно ще го накараш да предаде дара на богинята.

Минтака отдръпва ръка с отворена длан и разперени пръсти. Тя се прицелва в змийската глава и понечва да я удари, но се сепва и отпуска ръка. Оглежда объркано мрачната стая, тъмните ъгли и вперва поглед в жрицата.

— Ти ли каза нещо? — пита царицата.

— Нищо не съм казвала.

Минтака отново вдига ръка и този път гласът е по-близък и ясен. Разпознава го, в пристъп на суеверен страх и усеща как косата й настръхва.

— Таита? — шепне тя и се оглежда. Очаква да го зърне край себе си, но в стаята са само двете с жрицата, коленичили пред кошницата. — Да! — казва Минтака, сякаш отговаря на въпрос или приема напътствие. Слуша известно време тишината, а после кима два пъти и тихо повтаря: — О, да!

Жрицата не чува нищо, но усеща, че в церемонията е настъпила някаква мистична намеса. Не се изненадва, когато кобрата се снижава обратно в кошницата. Затваря капака и се изправя.

— Прости ме, майко! — тихо мълви Минтака. — Няма да тръгна по пътя на богинята. Още много неща имам да свърша на този свят.

Жрицата вдига кошницата и казва на момичето:

— Нека богинята те благослови и дари с вечен живот! — Оттегля се заднишком към вратата и оставя Минтака сама в полумрака. Тя още слуша един глас, останал нечут за първожрицата.

42

Таита докара Нефер в Тива, все още потънал в дълбокия сън на упойката. Щом привързаха галерата за каменния кей на двореца, той нареди да го пренесат вътре в закрита носилка, за да не го видят обикновените хора. Неразумно е да позволи мълвата за критичното състояние на фараона да плъзне из града. Имало е случаи в миналото, когато царската смърт става повод за размирици в столицата и из цялата страна, предизвиква хаос на зърнената борса, бунтове, палежи и срив на всички нравствени и законови устои на обществото.

След като прибират Нефер в покоите му, Таита може да започне работата си в спокойна самота. Най-напред проверява ужасните разкъсвания по краката и долната част на корема, за да види дали не са настъпили опасни изменения.