Четвъртата картина

— И двамата знаем, че не се е случило това. Не и след като намерихме телефона и колието ѝ. А липсата на някаква реакция може да означава и липса на съчувствие. Майка ѝ е позволявала да я малтретират години наред. Хармъни може да таи много гняв срещу нея, който ѝ пречи да страда заради смъртта ѝ.

— Може би, но трябва да работим по всички предположения, докато не разберем със сигурност.

— Искаш да кажеш, докато не я намерим да виси от тавана.

Двамата замълчаха. Спряха на червен светофар и Болдуин се прокашля.

— В момента най-полезна информация можем да получим от Анджела Ривър. Ще стане по-бързо, ако някой, на когото тя има доверие, се опита да разбере дали не сме пропуснали нещо.

Ярдли кимна.

— Ще говоря с нея.

Болдуин я остави и ѝ каза, че ще ѝ изпрати по имейла докладите за отвличанията на Тъкър и ще я държи в течение.

— Ще трябва да ги изпратя и на Джакс — добави той.

— Знам. Няма проблем.

— Ще се обадя, ако има нещо друго.

* * *

Тара лежеше на дивана и гледаше телевизия, когато Джесика се прибра у дома. Беше по къси панталонки и тениска и не вдигна глава, когато каза:

— Приготвих вечеря. Във фурната е.

— Приготвила си вечеря?

— Помислих си, че ще бъде хубаво.

Джесика отиде при нея и я целуна по косата.

— Оценявам го, миличка. Но тази вечер ще излизаме.

— Така ли? Къде?

— На гости у Анджи.

Тара се протегна и угаси телевизора, а Джесика отиде в стаята си да се преоблече. Обу си дънки и си облече блуза и седна на леглото, за да вдигне циповете на ботушите си, когато влезе Тара. Тя седна до майка си и започна да прехвърля дистанционното управление в ръцете си.

— Какво има? — попита Джесика.

— Защо питаш?

— Не само ти можеш да четеш мислите ми, госпожичке. Какво не е наред?

— Тревожа се за Анджи.

— Защо?

Тара повдигна рамене.

— Прочетох статията в „Сън“. Странно е, че тя е оцеляла, нали? Защо Палача не е проверил пулса ѝ и не се е уверил, че е мъртва? Сякаш е нарочно.

— Сякаш е нарочно? — ухили се Джесика. — Мисля, че гледаш твърде много „От местопрестъплението“.

Тара наклони глава настрана, сякаш мислеше как да изрази с думи какво мисли.

— Видя татуировката на лявото ѝ рамо, нали? Тя какво ти каза, че означава?

— Каза, че е руна, която означава нещо от сорта „някой, който сам кове съдбата си“.

— Познах руната и затова я проучих. Това не е буквалният превод. Буквалният превод е „някой, който се бори със съдбата“. Защо това е толкова важно за нея, че да си го татуира?

— Може би Дестини2 е името на момиче, което е мразила в гимназията.

— Говоря сериозно, мамо!

Джесика вдигна циповете на ботушите си и се обърна с лице към дъщеря си.

— Аз също. Много съм ти благодарна, че винаги се грижиш за мен, миличка, но мога и сама да се пазя. От теб искам само едно: да развиеш пълния си потенциал. Затова положих толкова много усилия, Тара. Работех на две места и учех, без да спя. Гладувах и носех окъсани дрехи втора употреба. Направих всичко това, за да имаш най-добрия шанс да успееш в живота. Ако наистина искаш да ми помогнеш, бъди щастлива и постигни всичко, което знам, че можеш.

Тара кимна, сякаш вече знаеше всичко това.

— Никога не сме говорили какво стана с Уесли.

Джесика се втренчи в дъщеря си. Във волевите черти на лицето ѝ, които криеха проницателна интелигентност, но и парализираща несигурност. Тя все още не знаеше коя е, нито беше намерила своето място в света, и с бясна скорост летеше към съзряването. Нямаше друг избор — баща ѝ беше чудовище, а майка ѝ се беше заблудила дотолкова, че да допусне в живота им неговия имитатор.

— Не е необходимо да говорим за това. Стореното — сторено. Няма смисъл да го обсъждаме отново. Но, Тара… никога повече не го прави. Не искам да знаеш нищо за случаите, по които работя, затова престани да четеш статиите за тях. Съсредоточи се върху ученето и работата си.

Тара хвърли дистанционното на леглото зад гърба си.

— Знам. Но… аз си имам само теб.

Каза го с такава тъга, която прониза Джесика. Тя протегна ръце към дъщеря си, но Тара вече беше станала и излизаше от стаята.

* * *

Къщата се намираше в центъра на града, недалеч от Лас Вегас Стрип. Беше на два етажа и имаше голяма морава и алея за коли във формата на конска подкова. Един мерцедес беше паркиран отпред.

— Хубава е — отбеляза Тара, докато вървяха към входната врата. — Ако ще се сприятеляваш с някого, увери се най-напред, че е богат, нали?

Стигнаха до вратата и Джесика предупреди Тара:

— Моля те, дръж се прилично, госпожичке.

— Какво, ти да не мислиш, че ще се напия и ще набия някого?

— Понякога се забавляваш, като си играеш с хората. Вселената не ти е дала тази интелигентност, за да си играеш с другите. Затова, моля те, не тук.

— Вселената? Еха, ти наистина прекарваш много време с Анджи, нали?

— Само се дръж добре. Моля те.

Джесика натисна звънеца на вратата. Отвори мъж с бяла риза. Слаб и с къдрава кестенява коса, той приличаше на политик консерватор. Изобщо не отговаряше на представата на Ярдли за приятеля на Анджела.

— Ти сигурно си Джесика — каза той и протегна ръка. — И Тара, нали?

— Да — отвърна тя с най-добрата си престорена усмивка.