Четвъртата картина

— Не знам. Може би за непредумишлено убийство.

— Тук съм пас, но може да има избор между признание за умишлено убийство и доживотна присъда.

— Пасувам.

— Е, ще видим дали ще продължиш да държиш на теорията си, когато наближи процесът.

— Щатът Невада срещу Майкъл Джейкъб Закари, дело номер 14923А — извика съдебният секретар.

Астър отиде до катедрата, а съдебният пристав доведе Закари от килията на ареста отзад. Закари беше облечен с бял анцуг и имаше дебели белезници на китките. Ярдли стана и се приближи до съдебните заседатели. Съдията разгърна папката. Телефонът ѝ започна да вибрира и Джесика препрати обаждането на гласовата поща.

— Дилън Астър от страна на господин Закари.

— Джесика Ярдли от страна на щата Невада.

— Какво ще правим, адвокати? — попита съдията, без да вдига глава от папката.

— Отказваме да чуем обвиненията и искаме дата за предварително изслушване, господин съдия — отговори Астър.

— Следващият понеделник удобен ли е за всички?

— Да, чудесно.

Ярдли погледна Закари, който се беше втренчил в нея.

— Да, благодаря.

Астър прошепна нещо на Закари, преди приставът да го изведе. Докато минаваше покрай Ярдли, Закари каза:

— Не съм го направил, Джесика. Знаеш, че не съм.

Приставът му изкрещя да не говори. Ярдли излезе от съдебната зала и Астър я последва.

— Мисля, че никой не му е помагал — каза той, когато се отправиха към асансьорите. — Мисля, че друг е извършил престъпленията и е подхвърлил онези неща в гаража му.

— Кой?

— Тъкър Фар, когото и без това за малко не арестувахте.

— Съгласна съм. Ако Закари е искал помощ, за да се отърве от приятелката и любовницата си, кой друг би бил по-подходящ от съпруга на любовницата, който също иска да се отърве от нея? И ако Тъкър се е опитал да убие Анджела, напълно логично е, че може да сбърка дозата на рицина. Различията ни са само в това, че аз мисля, че са съучастници.

— Мислиш, че са се споразумели да убият един заради друг? Това е доста пресилено, Джес. Никой съдебен заседател няма да го повярва. И защо ще ги полага в тези пози и ще прави всичките онези щуротии? Защо просто не ги застреля посред нощ и не остави труповете им на улицата?

Джесика се качи в асансьора.

— Не съм съгласна, Дилън. Измисли нещо друго и аз ще те изслушам, но засега продължаваме така.

Тя се вгледа в отражението си в хрома, докато вратите на асансьора се затваряха. Вероятността да греши и Закари да няма нищо общо с тези престъпления ѝ тежеше и я смазваше. Понякога, когато съдеше някого, който би могъл да е невинен, Ярдли се разболяваше физически. Сякаш имунната ѝ система отслабваше заедно с решимостта ѝ. Сега обаче не изпитваше такова нещо. Чувстваше се права, за да продължи, въпреки че свитият ѝ стомах ѝ казваше да се разрови по-надълбоко.

Телефонът ѝ изжужа, напомняйки ѝ, че има гласова поща. Анджела се обаждаше. Джесика изслуша съобщението и я заля вълна от адреналин.

Асансьорът спря и тя хукна към колата си.

46.

Джесика спря пред дома на Анджела Ривър. Изскочи от колата и хукна към вратата. Беше отключена.

В къщата беше тихо и спокойно. Климатикът не беше включен и въздухът беше застоял. През големите прозорци струеше слънчева светлина.

— Анджи?

— В спалнята съм — отговори слаб глас.

Джесика се втурна към нея.

Анджела лежеше на огромното легло. Върху пухените завивки бяха разпръснати няколко шишенца от лекарство с кехлибарен цвят, а на нощното шкафче имаше празна бутилка от червено вино. Джесика прочете етикетите на лекарствата. Срещу тревожност, успокоително и антидепресант. Единственото, което я разтревожи, беше успокоителното.

— Смеси ли ги с алкохол?

Очите на Анджела бяха зачервени и подпухнали. На нощното шкафче бяха натрупани използвани хартиени кърпички.

— Взех само няколко.

— Колко?

— Само няколко.

— Ставай! Ставай! Отиваме в спешното!

Анджела нежно хвана китката ѝ.

— Не. Наистина бяха само няколко. Мога да вземам по шест на ден, а аз глътнах по-малко. Повечето вино изпих снощи.

Джесика се вгледа в нея за кратко и седна.

— В съобщението си казваш, че не знаеш още колко ще издържиш. Помислих си, че ще направиш нещо глупаво, Анджи!

— Хрумна ми, но после те повиках. Може би съм страхливка, не знам. Извинявай, че те разтревожих.

— Не се извинявай.

Анджела затвори очи и поклати глава.

— Животът изглежда една буря от гадости, която непрекъснато те връхлита. Никога не спира.

Джесика я хвана за ръката и двете дълго седяха мълчаливи.

— Е, докато Майкъл е в затвора, поне ще мога да запазя всички стари плочи, които имаме. Предполагам, че няма да му трябва „Хол и Оутс Лайф“.

Джесика се усмихна.

— Не, няма.

Анджела подсмръкна, взе нова хартиена кърпичка, седна в леглото и приглади косата си назад.

— Обзалагам се, че изглеждам ужасно.

— Не исках да го казвам, но когато видях косата ти, се сетих за Животното от „Мъпет Шоу“.

Анджела се засмя. Стана и се погледна в огледалото над тоалетката.

— Мислиш ли, че трябва да започна да свиря на барабани?

— Никога не е късно да смениш професията си.

Анджела се обърна с лице към Джесика и въздъхна дълбоко.

— Благодаря, че дойде. Аз… нямам други приятели.